Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ядем месо с рак: Истината се оказа не по-малко отвратителна
  • Новини

Ядем месо с рак: Истината се оказа не по-малко отвратителна

Иван Димитров Пешев февруари 12, 2022
Ядем месо с рак: Истината се оказа не по-малко отвратителна

От известно време в различни групи в социалните мрежи се разпространява видео и снимки, на които се вижда как от сурово свинско месо изтича при натиск гадна жълто – зеленикава субстанция. Към кадрите има и обяснение, че вече няма никакъв контрол и ни пробутват свинско месо от животни, заболели от рак.

Предупреждението е да престанем да ядем свинско месо, защото можем да се разболеем от рак при консумацията му.

Въпросните клипове се разпространяват предимно от вегански общества, информацията към тях е поднесена на английски, но не се позовава на официални източници.
Оказва се, че подобно месо се продава и в България. Отново във Фейсбук жена споделя снимка, на която се вижда същата зеленикава гной, изтичаща от свинско месо.

Тя обяснява, че го е закупила от голяма верига хипермаркети. От опаковката става ясно, че въпросното месо е в срок на годност.
В коментарите под публикацията и други жени разказват, че са се натъкнали на подобен, гнусен продукт. И отново се припомня, че вероятно се касае за месо от животни, болни от рак.
Други смятат, че подобна гадост се получава след лошо поставен антибиотик на животното. Само за няколко дни десетки потребители у нас споделят информацията за „болното от рак месо“ и паниката е повсеместна.

БЛИЦ потърси за коментар Кирил Вътев от Асоциация на месопреработвателите. Ето какво обясни той:

„Случва се при отглеждане на животните те да направят абцес – вътрешно загнояване, което обаче трябва да се разреже. Никой не продава на пазара на едро нарязано месо и затова се получават подобчни пропуски. Много рядко се случва едно парче да бъде вътре с абцес, защото се правят прегледи от ветеринари, контролът е много висок. Представете си, че всеки човек може да има гноен абцес, който е вътре. Така е и с животните. Пълен абсурд е да се твърди, че животното е с рак.
Най-вероятно, след като при разрез е изтекла жълта течност, е гной, предполага се, че става въпрос точно за този абцес. Дори и да има такова нещо, месото се изрязва и се хвърля, останалото е годно за ядене.“

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Помагайки на замръзнало в снега куче, хората разбрали какво крие под себе си
Next: Изкупиха минералната вода в супермаркет в Пловдив! Оказа се пивка ракия

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.