Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Баща си тръгна от болницата с новородения си син, чужда жена и бебето й
  • Новини

Баща си тръгна от болницата с новородения си син, чужда жена и бебето й

Иван Димитров Пешев април 10, 2022
babashatiatiaiti.jpg

Тази невероятна история се е случила преди повече от 20 години в един от родилните домове в украинската столица Киев. Всички в болницата обаче и до днес помнят случилото се. И има защо!

Все пак не всеки ден на изписване баща си тръгва с новородения си син, чужда жена и бебето й!

По това време родилните отделения не разполагаха със самостоятелни стаи и най-често на едно място се събираха по 5-6 напълно различни жени. Бебетата им си приличали като две капки вода.

Всички, с изключение на едно момиченце, което било доста по-едро от останалите. Майка му Оля пък била много тъжна.

Постепенно жените се опознали и сближили. Оказало се, че Оля няма съпруг. И никога не е имала. Тя просто била на 26 години и решила, че трябва да има дете, за да не остане сама на стари години.

„А ако случайно срещна някой мъж, ще го проверя с помощта на детето. Така много бързо можеш да разбереш какъв е“, казвала тя.

Останалите родилки й влизали в положението, съчувствали й, а след като нахранели бебетата си, започвали да се шегуват: „Колко много кърма имаш, Оля! И три бебета можеш да накърмиш!“.

Една от жените в стаята се казвала Марина. Тя имала момченце. Младата майка се държала арогантно и надменно и не говорела с никой, защото смятала, че това е под достойнството й. Все пак била женена за успешен бизнесмен!

Мъжът й Роман карал скъпа кола и когато идвал да я посещава, винаги й носел по нещо екзотично, скъпо и много вкусно.

Откъде можел да знае той какво може и какво не може да яде една родилка, която кърми. Между другото, Роман бил в неведение относно най-важното – че младата му съпруга категорично отказала да кърми сина им.

Всички жени изпаднали в шок, когато сестрата за първи път донесла бебетата. Детето на Марина ревяло на леглото й, а тя все едно не го чувала. Стояла си до прозореца и се наслаждавала на шоколада, който мъжът й бил донесъл.

А когато една от майките й се скарала, тя заявила, че не смята да кърми, за да не си развали фигурата. „И без това тук ги хранят!“, троснала се Марина.

Тогава Оля не издържала. Изведнъж почувствала, че изоставеното бебе не й е чуждо! Отишла до леглото, взела го в обятията си и започнала да го кърми.

Това започнало да се повтаря всеки ден. Оля галела чуждото дете, както правела със собствената си дъщеря, и постепенно свикнала с двете много различни личица.

Няколко дни по-късно съпругът на Марина научил за всичко, което се случва в стаята на родилките. Не от нея, разбира си. И за трудния живот на Оля разбрал.

Дошъл големият ден на изписването. Оля бързо се сбогувала с другите майки и излязла, а Марина бавно започнала да събирала вещите си. Колата на мъжа й била паркирана в двора на родилния дом.

Изведнъж останалите жени в стаята видели, че съпругът на Марина носи не едно, а две бебета. И изглежда много щастлив. А зад него върви смутената Оля.

Роман внимателно поставил двете деца на задната седалка, казал нещо и се усмихнал.

След това през вратата на болницата минала и Марина. Тя плачела, крещяла и ругаела мъжа си. Ефектната и стройна жена, която толкова много се стараела да запази прекрасната си фигура…

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Украинци бягаха от войната, сега бягат от лошите условия в България и лошото отношение към тях
Next: Майка умря на път за кръщенето на бебето си

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.