Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Баща си тръгна от болницата с новородения си син, чужда жена и бебето й
  • Новини

Баща си тръгна от болницата с новородения си син, чужда жена и бебето й

Иван Димитров Пешев април 10, 2022
babashatiatiaiti.jpg

Тази невероятна история се е случила преди повече от 20 години в един от родилните домове в украинската столица Киев. Всички в болницата обаче и до днес помнят случилото се. И има защо!

Все пак не всеки ден на изписване баща си тръгва с новородения си син, чужда жена и бебето й!

По това време родилните отделения не разполагаха със самостоятелни стаи и най-често на едно място се събираха по 5-6 напълно различни жени. Бебетата им си приличали като две капки вода.

Всички, с изключение на едно момиченце, което било доста по-едро от останалите. Майка му Оля пък била много тъжна.

Постепенно жените се опознали и сближили. Оказало се, че Оля няма съпруг. И никога не е имала. Тя просто била на 26 години и решила, че трябва да има дете, за да не остане сама на стари години.

„А ако случайно срещна някой мъж, ще го проверя с помощта на детето. Така много бързо можеш да разбереш какъв е“, казвала тя.

Останалите родилки й влизали в положението, съчувствали й, а след като нахранели бебетата си, започвали да се шегуват: „Колко много кърма имаш, Оля! И три бебета можеш да накърмиш!“.

Една от жените в стаята се казвала Марина. Тя имала момченце. Младата майка се държала арогантно и надменно и не говорела с никой, защото смятала, че това е под достойнството й. Все пак била женена за успешен бизнесмен!

Мъжът й Роман карал скъпа кола и когато идвал да я посещава, винаги й носел по нещо екзотично, скъпо и много вкусно.

Откъде можел да знае той какво може и какво не може да яде една родилка, която кърми. Между другото, Роман бил в неведение относно най-важното – че младата му съпруга категорично отказала да кърми сина им.

Всички жени изпаднали в шок, когато сестрата за първи път донесла бебетата. Детето на Марина ревяло на леглото й, а тя все едно не го чувала. Стояла си до прозореца и се наслаждавала на шоколада, който мъжът й бил донесъл.

А когато една от майките й се скарала, тя заявила, че не смята да кърми, за да не си развали фигурата. „И без това тук ги хранят!“, троснала се Марина.

Тогава Оля не издържала. Изведнъж почувствала, че изоставеното бебе не й е чуждо! Отишла до леглото, взела го в обятията си и започнала да го кърми.

Това започнало да се повтаря всеки ден. Оля галела чуждото дете, както правела със собствената си дъщеря, и постепенно свикнала с двете много различни личица.

Няколко дни по-късно съпругът на Марина научил за всичко, което се случва в стаята на родилките. Не от нея, разбира си. И за трудния живот на Оля разбрал.

Дошъл големият ден на изписването. Оля бързо се сбогувала с другите майки и излязла, а Марина бавно започнала да събирала вещите си. Колата на мъжа й била паркирана в двора на родилния дом.

Изведнъж останалите жени в стаята видели, че съпругът на Марина носи не едно, а две бебета. И изглежда много щастлив. А зад него върви смутената Оля.

Роман внимателно поставил двете деца на задната седалка, казал нещо и се усмихнал.

След това през вратата на болницата минала и Марина. Тя плачела, крещяла и ругаела мъжа си. Ефектната и стройна жена, която толкова много се стараела да запази прекрасната си фигура…

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Украинци бягаха от войната, сега бягат от лошите условия в България и лошото отношение към тях
Next: Майка умря на път за кръщенето на бебето си

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.