Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жена отказва да отвори вратата на непознат в 12.30 ч. вечерта. Тогава той й каза най-странното нещо на домофона
  • Новини

Жена отказва да отвори вратата на непознат в 12.30 ч. вечерта. Тогава той й каза най-странното нещо на домофона

Иван Димитров Пешев май 14, 2022
dodmoofofon.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Чудили ли сте се някога какво бихте направили, ако намерите чужд портфейл?
Когато Били Бърд намери портфейла на непознат в магазина, той знаеше точно какво трябва да направи.

Били казва, че е забелязал портфейла в пазарска количка на магазина. Отворил го, за да види дали може да намери документ за самоличност, за да установи кой го забравил, но той намери нещо повече от това вътре.

Портфейлът беше пълен с доста пари в брой, както и кредитни карти и документ за самоличност, който търсеше.
Били, който по професия е шофьор реши, че може да донесе портфейла обратно на адреса посочен в документа за самоличност.
Той се върна от маршрута си и се отправи към адреса.

Беше около 12:30 вечерта, когато Били звънеше на вратата на дома на Пуа Валдес. Тя не отвори, но Били не я обвинява. Той казва: „Разбирах я прекрасно. Искам да кажа, че и аз не бих отворил вратата. Все пак беше 12:30 вечерта.
След като почакал известно време до вратата, Били осъзнал, че е близо до звънеца и домофона. Той се наведе и каза директно към него: „Намерих портфейл на някого, който живее на този адрес и аз просто ще го оставя тук пред входната врата.“
След това си тръгна.

За известно време Пуа не знаеше самоличността на Били. Той беше просто един непознат, който бе решил да направи нещо хубаво за нея. Но когато историята стана новина, хората разпознаха Били и те започнаха да разпространяват историята, за да може Били да получи хубавите думи, които заслужаваше.

Ето някои от нещата, които биха ни превърнали в по-добри хора:
1. Бъдете верни на себе си и честни със себе си
Най-важното, за да станете по-добри хора, е да останете верни на себе си и на ценностите си. Не се оставяйте малките проблеми да ви променят коренно. Но не забравяйте и да бъдете честни със себе си – не подценявайте добрините, които вършите, но и не се крийте от грешките, които допускате.

2. Задавайте въпроси
Увлечени в собствените си проблеми, понякога губим интерес към останалите. Затова не забравяйте да задавате въпроси, да се интересувате и най-вече да изслушвате събеседника си. Може пък в неговите думи да научите и нещичко за себе си, стига да знаете как да се вгледате.
3. Правете комплименти
Станете по-добри хора като накарате околните да се чувстват щастливи или просто да се усмихват. Направете комплимент на любимия човек, на някой от родителите си, на приятел или не непознат. Последното може да ви се вижда странно и наистина е предизвикателство. Но има вероятност да попаднете на свестен човек, който ще ви се усмихне в замяна и ще направи деня ви по-красив.

4. Удоволствието да създадеш нещо за някого
Създаването на нещо – независимо дали е приложно изкуство или нещо сготвено например, е удоволствие за сетивата и носи определена удовлетвореност. Затова създайте нещо, но не за себе си, а за някой друг. Може да е ръчно изработена картичка или любимо ястие за приятел, няма значение, важен е вложеният смисъл.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Клиент плати 62 лв. за 9 кубика вода, обяснението на ВиК хвърля в дълбок размисъл
Next: Рускинята Виктория мина всички граници и зрителите са бесни

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.