Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Кмет на село дава по 2000 евро и дом за 40 евро на месец, ако се преместим да живеем там
  • Новини

Кмет на село дава по 2000 евро и дом за 40 евро на месец, ако се преместим да живеем там

Иван Димитров Пешев юли 26, 2022
kmtemtnaselo.jpg

Бормида е спокойно селце в Италия, което планира да плаща по 2 хиляди евро на всеки новодомец, който се премести там. За неможещите да си купят жилище, ще бъде осигурявано такова за само 40 евро на месец, предават от Дейли мейл.

Идеята е на кмета Даниеле Галионо, за да се пребори с обезлюдяването на селото, тъй като то е застрашено от заличаване. Проблемите идват от това, че то не е туристическа атракция.
Намира се в планински регион, който е трудно достъпен. Най-близкият град е Генуа, на 50 мили, което всъщност не е толкова близо.

Към момента населението е от 394 души. Кметът популяризира предложението във Фейсбук. Отзивите на потребителите са уникални проектът почти сигурно ще има прогрес и ще доведе нови хора у селото.

За да влезе в сила проекта, той трябва да бъде одобрен от общината.

Източник: www.novinarnik

Още интересни неща:

Безплатни къщи може би звучи като измама. Япония обаче има необичаен имотен проблем: има повече домове, отколкото хора, които да живеят в тях. През 2013 година държавата има 61 милиона къщи и 52 милиона домакинства.

И ситуацията само ще се влошава.

Населението на Япония се предвижда да намалее от 127 милиона на 88 милиона до 2065 година. Младите напускат провинция, за да работят в големите градове, пише chr.bg. Резултатът е опустели къщи, известни като „акия“.До 2040 година се очаква почти 900 градове и села из Япония да не съществуват повече.

Окутама е един от тях. В този смисъл раздаването на къщи е опит за оцеляване. Градът е на 2 часа с влак от неоновия натоварен център на Токио. През 60-те има населени от около 13000 души, както и солидна дървопреработвателна индустрия. След разрастването на вноса и намаляващото търсене на дървен материал, младите хора вече напускат града и днес населението е около 5200.
Снимка: Chronicle

Държавата също така дава субсидии за ремонт на домовете.За да получите къща обаче трябва да сте под 40-годишен или да сте двойка с дете под 18 години и единия от вас да е под 50 години. Също така трябва да сключите договор, че ще се установите в града за постоянно и ще инвестирате в дома си. Къщата също така идва със символичен (за къща) наем от около 500-600 лева. Ако живеете в нея около 20 години, тя автоматично ще стане ваша. В случай, че постоянно жителство не ви устройва, можете директно да си купите акия за символична сума.

В Окутама има 3000 дома, 400 от които са свободни. Само половината от тях стават за пребиваване, другата половина или са прекалено стари, или са построени на места с риск от свлачища. През правителството прие закон, с който да налага санкции на хората, които оставят къщите си празни и така да ги насърчи или да ги съборят, или да ги обновят.

За сега властите са намерили живущи за 9 къщи. Те идват от места като Ню Йорк и Китай – системата не е валидна единствено за японски граждани. Безплатният дом обаче не е достатъчен за едно семейство да се премести. Самото място трябва да предлага начини за икономическа реализация – работни места, а за чужденците начини, по който да се интегрират с местните японци.

Град Камияма в южна Япония привлече повече хора, отколкото загуби през 2011 година. IT компании отвориха офиси там за хората, които искат да избягат от лудницата на града.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: За всички, които се чудят защо се редим на опашка за Гърция! И ще продължаваме да го правим
Next: На Крисия ѝ писна, изля си душата: каза истината за Слави Трифонов

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.