Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 8-годишно дете може да няма шанс да оцелее, дарители се дърпат заради името му
  • Новини

8-годишно дете може да няма шанс да оцелее, дарители се дърпат заради името му

Иван Димитров Пешев септември 2, 2022
detetejisovaott.jpg

Осемгодишно дете, бесарабско българче, се нуждае от немалко средства, за да бъде излекувано. Димитро се бори с тумор в главата, който му пречи да живее нормално, но заради произхода му дарители алармират, че той и семейството му са принудени да се справят и с дискриминация.

Момченцето може да бъде лекувано в клиника в Япония, но за целта са необходими 37 хиляди евро, включително транспортните разходи до страната на изгряващото слънце.

Казвам се Наталия, аз съм майката на Дими. Дими е роден през 2014 г. Цялото семейство много се зарадва на раждането му. Моето момче израсна здраво дете. Нямаше никакви отклонения.На 2 години започнахме да забелязваме, че има спазъм в корема. Все още не можеше да говори. Случваше се рядко и за 5 секунди.

Не изпускай тези оферти:

Бяхме лекувани от гастроентеролог, кардиолог, имунолог, невролог. Бяха направени различни скъпи тестове и изследвания.През 2021 г. Дими се разболя по време на онлайн урок. Загуба на съзнание, след това дълъг сън. Състоянието му започна да се влошава.

Появиха се: силен плач и смях.Имаше постоянна умора агресия и проблеми с други органи. Отново се обърнахме към невролога (вече към друг).Направиха ни МРТ и ЕЕГ. Беше 23 февруари, когато направихме МРТ. Научихме, че Дими има тумор в главата в недостъпна зона.Беше като гръм от ясно небе.

Мислех, че при мен не може да се случи. Сменихме още няколко лекари. Историята е много дълга…Навсякъде ни гледаха като музеен експонат.Hypothalamic hamartoma е много рядко заболяване. 1 човек на 200 000. И детото ми уцели това изключение.

За съжаление, гърчове, причинени от хамартом на хипоталамуса, не могат да бъдат лекувани с лекарства.Може да ни помогне само операция. Клиника в Япония може да ни помогне. Моля всички, които не са безразлични, помогнете на моя син,Помогнете и спасете живота му! Трудно е да гледаш как детето ти умира пред очите ти.
На 31 Октомври 2022, ако успеем да съберем парите, ще е хоспитализацията, а на 11 Ноемри 2022 ще е операцията. Много ви Моля за помощ!
Ето какво пишат дарители:

„Детето е етнически българин, православен християнин. Но обществото ни е пълно с расисти и хора с предразсъдъци и не, не греша!
Шансовете да има нормален живот са огромни, туморът е доброкачествен и отстраним, операцията в отлична клиника в Япония ще струва едва 37 000 евро с всички пътувания и необходимости, доста разумна цена, явно японците имат морал, когато става въпрос за деца и за живот, не „надуват“ цените.

Обаче не можем да съберем 3000 евро, какво остава за 37 000 евро, като имате предвид, че дарих 1300 лв., а голяма част от другите събрани пари са от приятели, но ето три дни споделяния, реклама, но резултатите са най-ниските в кампания на тази платформа, причините обсъдихме с хора от платформата, те са по-долу…

Защо не можем да ги съберем? Защото хората не даряват, а не даряват, защото детето е бесарабски българин, от Украйна, защото дето Дими, не е Димитър, а е Димитро, защото фамилията му звучи като мюсюлманска – Хаджиогло, при все, че майката и всички близки са силно вярващи православни християни“.

„Това е дете, просто дете, което може да живее или може да умре – решението и отговорността е на всички нас! Аз няма да се откажа, а Вие?“, пита един от дарителите – Никола Рахнев, цитиран в социалната мрежа фейсбук. Желаещите да помогнат- ТУК

 

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Потресаващи кадри! Копривщица е под вода! Стихията помита наред
Next: Целебен извор изсмуква екземи, рани, болести на кръвта и нервите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.