Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Кечистката Сара Лий почина внезапно на 30-годишна възраст
  • Новини

Кечистката Сара Лий почина внезапно на 30-годишна възраст

Иван Димитров Пешев октомври 9, 2022
vasvashsatast.jpg

Кечистката Сара Лий почина внезапно на 30-годишна възраст. Ужасната новина съобщи нейната майка в социалните мрежи, но причината за смъртта все още не е ясна. Звездата на световната федерация е майка на 3 деца, пише „Гонг“.

„С мъка съобщаваме, че нашата Сара отиде при Бог.

Всички сме в шок и все още не можем да осъзнаем случилото се. Всички се нуждат от молитвите ви, особено Кори и децата им”, написа майката във Фейсбук.

Съпругът Кори Уестън също е кечист, известен с псевдонима Уесли Блейк. Двамата се женят в края на 2017 г. и имат едно момиче и две момчета.

Не изпускай тези оферти:

Още скръбни вести от България:

На 7 октомври почина доц. Стефан Христов Тъпанов, ръководител на катедра „Реставрация“ в Националната художествена академия, който повече от петнадесет години организира и ръководи реставрационните дейности на стенописите в Рилския манастир.

Стефан Тъпанов е роден на 4 юни 1963 г. в гр. Шипка. През 1982 г. завършва ССХУ, Казанлък, а през 1982 г. – Националната художествена академия. Той е един от най-известните реставратори у нас. Преди повече от петнадесет години на него е поверено ръководството на мащабната дейност по възстановяване на стенописите в Рилския манастир.

През 2007 г. са реставрирани фреските на Дупнишката и Самоковската порта, през 2009 г. – нартиката на главната манастирска църква „Рождество Богородично“, след което се преминава към реставрация на вътрешността на храма, като работата започва от параклиса „Успение на св. Йоан Рилски“ и завършва с фреските в олтара, по които се работи от това лято. Реставрирани са също и стенописите в храма „Успение на св. Йоан Рилски“ (старата постница при гроба) и метоха „Орлица“.

През тези години доц. Тъпанов работи в тясно сътрудничество с игумена на Рилския манастир Адрианополски епископ Евлогий и заедно осъществяват грандиозното дело по пълното обновяване и възстановяване на уникалните стенописи на най-големия манастир в България.

Доц. Стефан Тъпанов работи и по много други проекти, сред които реставрацията на църквата „Св. Георги“ в с. Долни Лозен, храм „Св. Димитър“ в с. Мирково, стенописите в Куриловския манастир, главната църква в Дивотинския манастир и др.

Поклон пред светлата му памет!

Бог да прости Стефан Тъпанов и да го упокои в Своето Царство!

Още скръбна вест:

Философът и социолог Брюно Латур, смятан за един от най-големите съвременни френски интелектуалци, почина на 75-годишна възраст, съобщи АФП.

Брюно Латур e носител е на наградата „Холберг“ (2013 г.) и наградата „Киото“ (2021 г.) за цялостната дейност, предаде БТА. Той е интелектуалец, който не подлежи на определения.

Занимава с теренни изследвания и е една от фигурите на екологичната мисъл. Сред трудовете му са „Лабораторен живот“, „Ние никога не сме били модерни“, „Микробите. война и мир“, „Къде съм“ – написан в разгара на кризата от новия коронавирус.

След като завършва философия, Брюно Латур се обучава като антрополог в Кот д’Ивоар. След това преподава. Преди да се заинтересува от екологичната криза, пише за управлението и организацията на научните изследвания, за начина, по който обществото създава ценности и истини. Той е един от първите, осъзнали предизвикателството на екологичното мислене.

През 2021 г. Брюно Латур казва пред АФП, че кризите, свързани с изменението на климата и пандемиите, са разкрили брутално борбата между „гео-социалните класи“.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 8 признака, че сте здрави, дори и да не мислите така
Next: Динко след инцидента: Ако нямах пари, може би нямаше да съм жив

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.