Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 12 години по-късно семейство разбрало защо никой не искал да вземе от сиропиталището осиновеното от тях дете
  • Новини

12 години по-късно семейство разбрало защо никой не искал да вземе от сиропиталището осиновеното от тях дете

Иван Димитров Пешев ноември 22, 2022
ssisroapsrasiras.jpg

Всяко дете, което става част от системата за приемни грижи, има своя уникална история. Въпреки това всяко от тях търси своя стабилен дом, изпълнен с любов.

Много родители предпочитат да осиновят новородени, които не са преминали през травматизиращи събития. Рядко срещано явление е да има малко дете, което никой не желае да осинови. Но ето че има и такъв случай.

Причината никой да не иска това дете оставала неясна, докато осиновителите му не се уплашили за живота си, пише BedTimez. 

След като се оженили, Анна и Патрик живеели щастливо докато не усетили, че нещо във връзката им липсва. Анна не можела да зачене, колкото и да се опитвали. Така в крайна сметка, двамата решили да осиновят дете. Анна била много нервна, но и развълнувана да започне процеса.

Не изпускай тези оферти:

Двамата не очаквали посещението им в сиропиталището да промени живота им по начина, по който се случило.

Малко момченце привлякло вниманието на двойката. То било сдържано и тихо. Анна попитала за него социалния работник. Детето било на шест години, а в сиропиталището бил от бебе. Загубил майка си при автомобилна катастрофа.

След като Анна се запознала с невероятно тъжния случай на Били, тя се разплакала. Социалният работник ги уверил, че Били е напълно здрав и невероятно добре възпитан.

Анна си помислила, че нещо трябва да се е случило с Били и това да е причината никой да не го е осиновил в продължение на 6 години. Това било единственото правдоподобно обяснение. Въпреки съмненията, двойката се спряла на избора да осинови момчето.

Били се адаптирал много добре към новия си дом. Двойката обаче изпадала във все по-дълбоки съмнения защо никой не е пожелал да осинови момчето до този момент.

Семейството било изключително щастливо в продължение на 12 години. Били бил напълно здрав, освен че страдал от доста тежки алергични реакции. Нещата обаче започнали да се променят, когато навършил 18 години.

Двамата постоянно получавали телефонни обаждания. Вдигали телефона, а от отсрещната страна се мълчало. Тогава Анна и Патрик заподозрели, че имат преследвач. Дошло писмо, адресирано до Били, докато той вече бил в колеж. Анна и Патрик го изчакали да се върне, преди да го отворят.

Съдържанието на писмото било шокиращо. Подателят му бил биологичният баща на Били, който искал да се срещне със сина си. Страхът да не загуби Били, разбил сърцето на Анна.

След като разбрали кой е бащата на Били, причината поради която детето не било осиновено толкова време, излязла наяве. Баща му се оказал известен бос на мафията на име Пати О’Райли, който бил в затвора по времето, когато Били е осиновен.

Били искал да се запознае с баща си, но Анна и Патрик били скептично настроени. Въпреки това, се съгласили с решението на сина си. След срещата с Пати станало ясно, че той просто искал да се срещне със сина си, а не да го въвлича в мафиотския бизнес.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Очаквал пет бебета, а в деня на раждането се оказало, че жената не е бременна
Next: Безумие! Двама полицаи пребиха младоженци в хотел в Благоевград тази нощ

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.