Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Колега на пострадалия полицай: Колко от нас трябва да си идат, за да спрете да толерирате престъпници
  • Новини

Колега на пострадалия полицай: Колко от нас трябва да си идат, за да спрете да толерирате престъпници

Иван Димитров Пешев ноември 24, 2022
kollelgasigiasg.jpg

Всички бяхме разтърсени от поредната трагедия, при която 51-годишен наш полицай пострада тежко по време на служба. На околовръстното в София бус, превозващ мигранти, удари полицейска кола.

Стана около 7 сутринта на булевард Цариградско шосе. Бусът се удари в полицаите след преследване от органите на реда. Колата на полицаите е била спряна встрани от пътя. В следствие на удара, полицай Кирил Петков е в тежко състояние и с опасност за живота.

Колега на пострадалия Петков разтърси Интернет със своя позиция за инцидента и случващото се. Според него не е нормално полицията да спира престъпници с телата си, докато престъпниците се толерират.
Ето цялата му позиция

Днес мой приятел и колега пострада изключително сериозно, отново заради овчето мислене и безразлично отношение на политици и власт.

Не изпускай тези оферти:

Всички ние изпълняваме задълженията си главно затова, че обичаме професията си, не и за пари и прекрасни условия на труд.
Европейска държава, която нехае за сигурността си, в която всеки престъпник е с много повече права от всеки един от нас.

Държава, в която всеки полицай изпълнява задълженията си само и единствено с тяло и никой не посяга към оръжието си или в случая да използва служебната техника, за да спре и предотврати по-големи поражения от това, че някой престъпник може да пострада, затова че е нарушил закона.

Защото всеки от нас знае, че ако го направи ще съсипят живота му и ще плаща цял живот, затова, че никой няма да го защити и застане със силата на властта и да заяви: това е герой и брани сигурността и интереса на страната си.
Ние, полицаите сме виновните, ние сме все лоши, прости, обиждани, а всеки когато е в нужда звъни на 112 и се моли да сме там, наблизо.

Колко мои колеги трябва да си отидат за да се разбере, че света е друг и вече няма основа за толерантност и добро отношение към престъпник като този от днес.

Защото, ако това, за което писах по-горе, обществото приемаше нормално, защото ние служим на това общество, този бус с мигранти щеше да е спрян още на първия километър от следването му. Дали прострелян, дали изтласкан от пътя, но един мой приятел сега щеше да е при семейството си и нямаше да се бори за живота си, а ние да се молим за него.

Що за общество, власт и мислене има българина. Когато не е в моя двор, не ме засяга. Но огъня бързо преминава през оградите.
Общество без силна и независима полиция е слабо общество.

Често аз съм водач на същия този бус и днес аз можех да съм на мястото на моя приятел.

Моля се Кирето да има дни и да бъде отново сред нас, пише Александър Иванов.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Страшна трагедия с жертви във Варненско заради изскочил на пътя пешеходец
Next: Бащата на Сашко усмихна и трогна България с тези думи! Днес има голям повод

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.