Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мъж превърна селската си къща в царски палат, но накрая пропи всичко и умря в нищета
  • Новини

Мъж превърна селската си къща в царски палат, но накрая пропи всичко и умря в нищета

Иван Димитров Пешев януари 1, 2023
nishasktasodaks.png

Стереотипите ни пречат да живеем така, както ни се иска. Но при някои хора творческият потенциал е толкова силен, че преминава всички граници и им позволява да бъдат този, който искат.

Точно това е историята на този наистина талантлив майстор, който със златните си ръце сам превърнал селския си дом в царски палат.

 

За съжаление вече не е между живите, а повечето от неговите творения днес могат да бъдат видени само на снимка.

Не изпускай тези оферти:

 

 

Владимир Акулов започнал да майстори още като дете – от дърво изрязвал играчки, статутки и всякакви други малки предмети. След това ги продавал и така с майка му успявали да преживяват в тежките времена.

Докато служел в армията, Владимир станал очевидец на цунами и единственият спасил се от него през 1952 година. Вълната го завлякла в морето, но щастливецът бил забелязан от екипажа на преминаващ наблизо кораб.

След като завършил службата си, Владимир започнал да се занимава с дърворезба. В началото това били малки детайли за украса на дома, но по-късно сам майсторил мебели.

Самият той имал доста труден, бунтарски характер. Когато настъпил тежък период в цеха за мебели и работниците вече не ги устройвали заплатите им, както и условията на труд, той започнал стачка.

Слуховете за това стигнал до Москва. Нещата уж били оправени, но малко по-късно го затворили за четири години по лъжливо обвинение – уж, че блъснал човек с мотора си.

В затвора веднага разбрали за златните ръце на майстора и опитвали да го устроят на работа във вилите на висопоставените съветски чиновници.

Владимир отказал, заради които имал немалко проблеми, включително и побои. Затова и излязъл на свобода с разклатено здраве.

Владимир се женил четири пъти. Едната му съпруга починала, останалите го напуснали, не издържайки на тежкия му характер. От различните жени той имал две деца – момче и момиче.

Бащата на Владимир бил прост бояджия по професия, но умеел с невероятна точност да възпроизвежда картините на велики художници.

Затова и в интериора на замъка, който строил, той използвал творби на баща си, както и произведения на приятеля си – художникът Виктор Курус.

Така през 70-те години Владимир започнал да превръща дома си в мини Ермитаж. След като го посетил веднъж, той запомнил много от картините и експонатите и ги възпроизвел в дома си. Например, имал умалено копие на трона на Екатерина Велика.

Когато мечтата на талантливия мъж била изпълнена и двореца завършен, новината за чудната къща се разнесла не само из Съветския съюз, но и в Европа.

В дома му се пази тетрадка с отзиви, където могат да бъдат намерени записи на френски, немски, английски и други езици.

Немците дори го канели при себе си, за да предаде тайната на майсторлъка си на другите.

Предлагали му да си устрои школа където иска – в Съветския съюз или Германия.

В този момент Владимир попаднал в полезрението на местните чиновници, които го накарали да откаже на немците и му обещали, че сам ще си направи собствена школа, дори му показали готово помещение.

Но в момента, в който прекъснал преговорите с чужденците, чиновниците просто му се изсмели и му казали, че нямат пари за това.

Вероятно това било причината Владимир да се срине.

Известно време той учил още младите мъже на своя занаят в дома си, но после захвърлил всичко и започнал да пие.

Появили се и приятели – алкохолици, а и синът му обичал да си пийва.

Постепенно бляскавият, царски палат започнал да се занемарява и да пустее, станал мръсен и неподдържан.

А и самият Владимир влачел там бездомни кучета и котки, които също не допринасяли за чистотата.

Майсторът починал на 83 години, а синът му постепенно разпродал творбите на баща си, за да си купува пиене.

Днес от красивата къща не е останало почти нищо.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Отварят голям германски завод във Враца! Ще дават заплати от 1 500 лв!
Next: Мислите си, че навън е студено и има сняг? Вижте тези 10 снимки

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.