Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Проф. Кантарджиев влюбен на 67
  • Новини

Проф. Кантарджиев влюбен на 67

Иван Димитров Пешев март 30, 2023
lkskdasndasndasakasys.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Голямо лично щастие е сполетяло проф. Тодор Кантарджиев. Именитият микробиолог доказа, че за любовта възраст няма, и на 67 години призна, че има нова половинка до себе си.

 

„Любовта не зависи от годините, тя е нещо, което трябва да съпътства нормалния човек. Подарявам първо уважение на 8 март. На жената до мен подарих един апарат, не толкова хубав, като вашите камери, но почти сравним. С нея живея от около година и половина – две заедно”, призна Кантарджиев в ефира на предаването „Офанзива”.

 

Той не пожела да разкрие повече подробности около дамата, спечелила сърцето му, но уточни, че пътищата им са се срещнали по време на пандемията – един от най-натоварените и тежки за него периоди в професионален план. „По време на ковида не може да се храниш само със сухоежбина. Човек има нужда до себе си да има човек, който го разбира”, допълни професорът.

 

Новата жена до него се появява след личната трагедия, която изтъкнатият лекар преживява преди шест години – загубата на неговата покойна съпруга Таня, която беше младежката му любов. Двамата се запознават още в Медицинския университет, където били състуденти. „Тя беше в 12-а група, аз – в 11-а. Бях по-голям, защото имаше задължителна служба в казармата в онези години.

 

Иначе студентска любов. Но то си беше нормално това. Доста семейства се създадоха по време на следването“, връща лентата лекарят. За жена си той разкрива, че е била прекрасен рентгенолог, а покрай нея и той се научил да разчита рентгенови снимки, за което приятели го молели и до днес.

 

Съпругата на професора си отива внезапно през 2016 г. в изключително труден за семейството момент. Тогава той е на трансплантация на костен мозък в болница в Париж, след като малко по-рано получава диагноза рак. „За съжаление, докато аз бях там, жена ми почина внезапно от спиране на сърдечната дейност. Тя работеше на много престижна позиция в американска фирма”, сподели преди време професорът.

 

След преодолените трудности в близкото минало Кантарджиев е открил баланса и хармонията в живота си. Освен че има половинка до себе си, е горд дядо и на внук, който носи неговото име. С Тодор-младши го дари синът му Весел Кантарджиев, който е ръководител на Клиниката по дерматология във Военномедицинска академия.

 

Неговата половинка Илиана също е лекар-дерматолог. Първородният им син се появи на бял свят преди 2 години, а младото семейство не крие, че мечтае и за още деца.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Трите зодии, които имат душата на ангел
Next: С приятели бизнес не се прави! Сега ще ви обясня защо!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.