Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жената, която върви пеш от Ирландия до Божи гроб: Как така не знаех това за Пловдив? За този град всички трябва да говорят
  • Новини

Жената, която върви пеш от Ирландия до Божи гроб: Как така не знаех това за Пловдив? За този град всички трябва да говорят

Иван Димитров Пешев април 18, 2023
arrfarasrastasras.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

На 4 500 километра от дома. Аня Бакер и нейната арфа са на път за Божи гроб.

„Живеем в безвремие. Имаме цялото познание, части от света са изключително добре развити.

Бих искала хората да излязат от тясното пространство, в което живеят, и да знаят, че могат да направят всичко. Аз например съм просто една домакиня, която има музикално образование и отглежда децата си в малко населено място.

Щом аз мога да измина цялото това разстояние с арфата, значи всеки може всичко, защото аз съм един обикновен човек“, казва пред NOVA Аня Бакер.

След 9 държави Аня разказва, че всяка е различна. Събира впечатления най-вече за хората, но не пропуска и природата, през която я отвежда пътуването й.

„България – зашеметяваща природа, планините са невероятни. Православието тук има огромна история, невероятна сгради, изкуство. Впечатлена съм от историята от римско време в Пловдив. О, Боже! Всичко това е забравено сякаш. Как така аз не знаех всичко това? Трябваше да дойда тук, за да го открия. Това трябва да е нещо, за което всички говорят и всички трябва да идват тук, за да го видят“, казва Аня Бакер.

За Аня от Ирландия това е третото поклонническо пътешествие. Първото е било преди близо 15 години до Сантяго де Компостела.

„Всичко започна, защото аз бях една ядосана 40-годишна жена. Историята не е приятна. Майка ми е жертва на насилие. За съжаление аз прочетох анализ за тези неща и си казах – всяко насилие е грешно. И тогава взех решението.

Взех арфата, тя ми дава пространство. Това беше възможност да комбинирам две неща – лично изцеляване и нещо, което така или иначе исках да направя – да бъде първата жена, която да измине дълго разстояние, през трудни терени, носейки арфа. И в края на това пътуване действително целият този казус с майка ми беше изчезнал. Аз буквално го извървях и преодолях“, казва Аня Бакер.

Преди 5 години Аня успява да стигне с арфата си и до Рим. Посвещава пътуването на баща си, който починал 6 месеца по-късно, но това не я отчайва. Посвещава третото си поклонническо пътешествие до Йерусалим на душата.

„Трябва да започнем от някъде, както всяко пътуване започва с първата стъпка. Така мога да споделя и моята любов с всички. А и моята работа. Аз работя с пациенти в края на живота им. А и арфата може да създаде пространство, в което да сме себе си“, казва Аня Бакер.

Въпреки че пътешествието не върви съвсем по план, тъй като вече е трябвало да бъде в Йерусалим, Аня се радва, че може да сподели Великден с хората в България.

„Великден е любимият ми празник. Той е много по-въздействащ от Коледа. В Ирландия хората обичат Коледа, защото има подаръци и украса.

Но Великден е за да открием себе си, да разберем, че имаме огромен потенциал. От християнска гледна точка всичките ни грехове са опростени, когато Той е разпънат на кръста и умира. Днес е денят, в който ако искаш да промениш нещо, трябва да действаш“, казва Аня.

 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: След като изоставя дъщеря си преди 24 години, майката се появява на сватбата й
Next: Ето какво каза фолкпевицата Рени за бебето на Камелия

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.