Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Беден мъж изпълнява последното желание на покойната си баба да възстанови къщата й, намира подземие, заровено в двора
  • Новини

Беден мъж изпълнява последното желание на покойната си баба да възстанови къщата й, намира подземие, заровено в двора

Иван Димитров Пешев април 19, 2023
sraskrkasiraskroasrias.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Хари ценеше семейството си много, затова реши да изпълни желанието на покойната си баба да построи отново къщата й, въпреки че нямаше излишни пари. Това, което откри в къщата, го изненада и промени живота му завинаги.

Хари и брат му Уолтър бяха извикани в офиса на адвоката, след като баба им почина. Уолтър беше развълнуван да получи обаждането, тъй като знаеше, че ще бъде за наследството на баба им.

Когато дядо им почина преди пет години, Хари и Уолтър останаха без нищо и цялото му богатство отиде при любимата му жена. И така, сега, когато баба му почина, Уолтър очакваше всичко да отиде при тях.

Въпреки че разликата им беше само една година, Хари и Уолтър бяха много различни. Вместо да разчита на богатството на семейството им, Хари избра да започне сам и да работи усилено за това, което имаше.

Междувременно Уолтър винаги гледаше наградата. Когато родителите му починаха, той знаеше, че ако остане близо до баба си и дядо си, един ден ще му осигури наследството, което смяташе, че заслужава. Той работеше в бизнеса, който баща му остави на него и Хари, поставяйки работата над всичко останало.

Преди смъртта на баба им тя ги помолила за едно нещо: „Скъпи мои внуци, вашият покоен дядо построи тази къща за мен, когато бяхме само в началото. Живял съм в нея през целия си живот и вие също имате мили спомени тук .. Всичко, което моля, е да го възстановите в памет на дядо си“, каза тя на смъртното си легло.

„Обещах му, че къщата, която построи за мен, ще бъде предавана от поколение на поколение и искам да изпълня това обещание, преди да си отида. Моля, направете го за мен“, беше им казала тя.

Хари и Уолтър кимнаха, но само един беше искрен. Онзи ден в кантората на адвоката си пролича на кого е присърце интересът на баба им.

„Баба ви оставя къщата си и на двама ви“, каза им адвокатът. Уолтър мълча известно време, чакайки той да каже още. Когато не го направи, реши да говори.

„Какво друго?“ — попита Уолтър.

„Нищо друго. Това е всичко, което е в нейното завещание“, каза му адвокатът.

„Какво?! Това не може да бъде! Ами всичките й пари? Бижутата й? Знам, че имаше много!“ — изкрещя той.

„Вече претърсихме къщата за някакви ценности и не бяха открити. Тя вече беше затворила банковата си сметка, преди да умре. Това е всичко, което й беше останало“, обясни адвокатът.

Все още ядосан, Уолтър нахлу извън офиса с Хари след него. „Трябва да изпълним желанието на баба“, каза Хари на брат си.

„За какво? Тя няма да разбере, че не сме пропилели никакви пари, за да възстановим тази стара къща. Не искам да имам нищо общо с тази къща. Правете с нея каквото искате“, каза му Уолтър, преди да потегли.

Хари искаше да изпълни желанието на баба си, но знаеше, че няма пари. Имаше много дългове и правеше достатъчно пари само за нуждите на семейството си.

Той решава да използва спестяванията си и да заеме допълнително финансиране от свой богат приятел, за да построи отново къщата на баба си. Докато го възстановяваше сам, той поправяше канализационната система в предната морава, когато забеляза дървен люк, докато копаеше земята.

„Какво е това?“ — каза си той, докато дръпна отвора. Той отвори люка и той се отвори директно към късо стълбище, което водеше до подземно помещение. Той слезе с ярка лампа и беше изненадан от това, което откри.

В стаята имаше дървен сандък с писмо отгоре. Дядото на Хари беше написал писмото, преди да почине, и то гласеше:

“
На моя внук Хари,

Най-вероятно четете това писмо в момента. Ако си, ти си бил много послушен на баба си и на мен също. Казах й да те уведоми за последното си желание, преди да умре, и ти, като четеш това, означава, че си го изпълнил. За това съм благодарен. Ако четете това с Уолтър, радвам се, че той е променил мнението си и че вие двамата работите заедно.

не се притеснявай Сега аз и баба ти сме в безопасност и те пазим отгоре. Надяваме се, че използвате тази къща и всичко в нея, за да се наслаждавате на живота със семействата си. Сега вземете това писмо и го покажете на моя адвокат. Там ще намерите това, което заслужавате. С любов, дядо.“

Хари не можеше да повярва на очите си. Той прочете писмото няколко пъти, преди да реши да отвори сандъка. В багажника имало семейни албуми и кутия с бижута, притежавани от баба му и дядо му.

Същия ден той решил да се срещне с адвоката на баба си и дядо си и той му връчил писмото. „Той винаги е знаел, че един ден ти ще предадеш това писмо, Хари“, призна адвокатът.

Хари не можа да не се усмихне. „Много обичам моите баба и дядо. Бих изпълнил желанията им всеки ден“, отговори той.

„Прехвърлям собствеността върху банкова сметка на името на дядо ви. В нея има около 300 000 долара. Той каза, че ако не решите да възстановите къщата на баба си, трябва да прехвърля всичко това за благотворителност“, обясни адвокатът .

След като научи това, Хари все пак реши да дари за благотворителност. Той дари 100 000 долара на благотворителни организации, работещи с възрастни хора, а останалите запази за себе си. С парите той изплатил дълговете си, възстановил напълно къщата на баба си и започнал бизнес за него и съпругата му.

Накрая продали къщата, в която живеели, и се преместили в къщата на баба му. Техният бизнес с кафенета стартира успешно и те имаха повече от достатъчно пари, за да живеят комфортно и без дългове.

Какво можем да научим от тази история?

Старейшините не ни дължат нищо. Докато някои хора оставят наследство на своите деца и внуци, те не са длъжни да го правят. Уолтър очакваше солидна сума от своите баба и дядо и беше разочарован, когато не я получи. Междувременно Хари не очакваше абсолютно нищо и беше благословен с повече, отколкото можеше да си представи.

Семейството трябва да стои над материалните притежания и богатство. Хари и Уолтър не могат да бъдат по-различни.

Хари работеше, за да осигури на семейството си нуждите им, докато прекарваше качествено време с тях. От друга страна, Уолтър дава приоритет на придобиването на богатство пред семейството си. В крайна сметка Уолтър продължи с този манталитет, докато Хари успя да живее удобно, докато се наслаждаваше на плодовете на упоритата си работа с близките си.

Споделете тази история с близките си. Може да ги вдъхнови и да направи деня им.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бедно момче се грижи за градината на баба си след смъртта й, намира десетки заровени буркани пълни с пари
Next: Богат мъж решава да отиде на ресторант и вижда брат си близнак да проси пред него

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.