Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Аз съм на 29 години, имам точно 60 дни да спася живота си!
  • Новини

Аз съм на 29 години, имам точно 60 дни да спася живота си!

Иван Димитров Пешев април 21, 2023
fofansdnasdias.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Здравейте мили хора с добри сърца! Пиша ви със свито сърце и надеждата, че ще ми помогнете! Ето я и моята история…

Аз съм Тихомир и съм само на 29 години, а животът вече ме изправя пред голяма трудност.
Имам семейство, което много обичам, но днес аз не мога да се грижа за него, защото диагнозата, която ми е поставена, изтри нашите усмивки от лицата ни. Диагностициран съм със Остеосарком – рак на костите 2-ра степен.

Всичко започна с леки болки в областта на кръста и крака, реших да си направя ЯМР в Плевен с мисълта, че ще е нещо, което няма да застраши живота ми. Но това което разбрах, ме шокира.

Казаха ми, че имам тумор на таза и че трябва да се премахне по спешност. Изпратиха ме в София и по спешност ми направиха тази операция.

Казаха, че е преминала успешно. Изпратиха ме на 5D скенер, там се оказа, че тумора си е там и трябва отново да се оперира, защото нямало да се повлияе от химиотерапии. Тогава потърсих второ мнение в Турция и се озовах при проф. Harzem Özger.

За мен се намери лъч надежда в Турция, професор Harzem Özger ми вдъхна тази надежда и имам точно 60 дни да събера заветната сума, но сумата за моето лечение е непосилна за мен и моето семейство.

В лечението са включени общо 6 химиотерапии и 1 операция. Да ви призная изплашен съм, казват, че мъжете не плачат, но така ми се крещи!

Искам да съм здрав, да се грижа за моето семейство и пак да сме щастливи… Имаме още толкова наши мечти да изпълним, имам още на много неща да уча своето детенце, но уви сега сякаш времето е замръзнало за нас…

МОЛЯ ВИ МИЛИ ДАРИТЕЛИ! ПОМОГНЕТЕ МИ ДА СПАСЯ СВОЯ ЖИВОТ! ПОМОГНЕТЕ МИ ДА СИ ВЪРНА УСМИВКАТА И ТАЗИ НА СЕМЕЙСТВОТО МИ!

БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ И ПОЖЕЛАВАМ НА ВСЕКИ, САМО ЗДРАВЕ, ТО Е НАЙ – ВАЖНО!

Банка: Алианц Банк България
IBAN: BG71BUIN95611000712341
BIC: BUINBGSF
Получател: Фондация Павел Андреев
Основание: Дарение за Тихомир Искренов

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 15-годишно момиче ще живее, ако помогнем
Next: Ергенът изгони най-cекcапилната участничка, тя обаче изненадващо се връща в предаването

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.