Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Бизнесмен потънал в дългове, но повярвал в себе си и решил да отиде в парка
  • Новини

Бизнесмен потънал в дългове, но повярвал в себе си и решил да отиде в парка

Иван Димитров Пешев май 23, 2023
bzbsuusdaskdaskroasr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Веднъж един бизнесмен затънал до шията в дългове.

Той не можел да намери изход от създалата се ситуация. Нямал възможност да плаща нито на кредиторите си, нито на доставчиците си.
Затова решил да се разсее малко от тревогите си и отишъл в парка.

Лошите мисли обаче не го изоставяли. Мъжът седнал на една пейка и хванал главата си в ръце, опитвайки се да измисли начин да спаси бизнеса си от банкрут.

Внезапно един старец се доближил до него.
– Виждам, че нещо ви тревожи – казал той – Ще споделите ли мислите си с мен?

Бизнесменът му разказал за проблемите си, за липсата на пари и, че банката отказала да му отпусне още един кредит, с който да спаси бизнеса си. Възрастният човек го изслушал, без да го прекъсва и после казал:
– Мисля, че мога да ви помогна.

Той попитал бизнесмена за името му, написал му един чек и го сложил в ръката на изненадания човек.

– Вземи тези пари. Ще се срещнем отново тук точно след една година, за да ми ги върнеш.

Мъжът нямал време да каже нищо, защото старецът се изгубил като дим в тълпата.

Бизнесменът погледнал чека. На мястото за сумата възрастният човек бил написал 500 000 долара, а отдолу – името Джон Д. Рокфелер. Джон Д. Рокфелер! Един от най-богатите хора в света!

„Мога да реша всичките си проблеми,“ помислил си той.

Но вместо това той решил да остави чека в сейф. Самата мисъл за съществуването му му давала силата, от която се нуждаел, за да измисли начин да спаси бизнеса си.

С нови сили той сключил няколко добри сделки и успял да отложи крайния срок за погасяване на дълговете си. Успял да направи големи продажби. Само за няколко месеца той иззплатил задълженията си и отново започнал да печели пари. Година след това, той се върнал в парка с чека в ръка.

В уреченото време възрастният човек се появил. Бизнесменът бил готов да му върне чека и да му разкаже за успеха си, но изненадващо една сестра се появила и сграбчила стареца за ръката.
– Най-накрая те намерих! – възкликнала тя – Надявам се, че не ви е притеснил. Често бяга от вкъщи и разправя на хората, че е Рокфелер.

Бизнесменът останал като гръмнат. През цялата предходна година той бил толкова зает с бизнеса си, купувал и продавал и вярвал, че във всеки един момент може да използва онези половин милион долара, за да се спаси, ако ситуацията го изисква.

Внезапно той осъзнал, че не парите – реални или измислени – са преобърнали живота му. Новата му вяра в себе си му дала силите да постигне всичко, което желаел.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: От опита на наши читатели: Как да отгледаме най-вкусните домати без химия
Next: Писмото на баба Стояна просълзява всеки, който го прочете: Обичам България – това е моята страна

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.