Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Красива нашенка напусна добре платена работа в ООН и се захвана с фермерство
  • Новини

Красива нашенка напусна добре платена работа в ООН и се захвана с фермерство

Иван Димитров Пешев юни 13, 2023
krassusdiasidkasrkasr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Катрин Цанев е основател на биоферма „Венец“ в село Тодорово до Плевен. Преди това е работила за организацията по прехрана и земеделие към ООН.

След седем години перспективна и добре платена работа в ООН, Катрин сменя кардинално посоката и се заема с отглеждане на зеленчуци, овошки и лимец по нивите в Троянско и Плевенско.

Докато сади мушмули, дюли и вишни, докато суши доматчета, Катрин експериментира с мулчиране с овчи руна, създава кооперация, която да приготвя готова храна за общността, подава ръка на местни ромски жени и им помага да се обучат така, че да работят на мениджърски позиции.

Вече три години тя пътува между Северна България и Женева, където живее съпругът ѝ.

„Село Тодорово беше пример за това как земеделието след комунизма и индустриализацията е останало откъснато и отделено от хората и не носи много ползи за местното население, дори вреди на околната среда и това ми направи много голямо впечатление тогава.

Роди се идеята по някакъв начин аз да променя това статукво и след това започнах да работя в ООН по темите на устойчивото земеделие”, каза в предаването „Графити по въздуха“ Катрин Цанев.

Тя е кандидатствала и спечелила проект за подпомагане, но се отказала да го изпълнява.

„Спечелили сме един малък проект от Европейския институт за иновация, който подкрепя с малко финансиране иновативни проекти в селските райони, които измислят нови подходи към устойчиво земеделие и хранителната система изцяло”.

Село Тодорово е кръстено на прадядото на Катрин Цанев.

„Аз само от разкази го познавам, той ми е прадядо, нямах удоволствието и честта да се запозная с него лично. Той беше убит 1944 година, но от това, което знам, той е бил земеделец, имал е първата мелница в селото и е бил кмет“.

Катрин Цанев е родена в Лондон, дете е на майка германка и баща българин. Завършила е политология в Германия, учила е и в Москва. В университетските си години Катрин специализира европейска политика и обследва как Общата селскостопанска политика помага на малките фермери да се справят с климатичните промени.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Това младо семейство си направи приказен дом от два стари ЖП вагона
Next: Мъж купи запустяло училище и го превърна в уютен семеен дом

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.