Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Падна една от най-големите световни мистерии, свързана със статуите на Великденския остров
  • Новини

Падна една от най-големите световни мистерии, свързана със статуите на Великденския остров

Иван Димитров Пешев юни 17, 2023
sstisairaisrkaskras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Многовековната мистерия, свързана с енигматичните статуи на Великденския остров (или Рапа Нуи), най-вероятно скоро ще бъде разрешена. Според ново изследване тези мълчаливи стражи са създадени, за да спомогнат за плодовитостта на почвата.

Изследователите от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, както и от Cotsen Institute of Archaeology и Easter Island Statue Project (EISP), концентрират усилията си върху археологическия обект Рано Рараку – кариера на източната част на този полинезийски остров.

Именно тук са и близо 95 процента от въпросните статуи на моаите. В основата си това е вулканичен кратер, който представлява по-малко от 1 процент от общата площ на острова, но въпреки това е служил като единствен източник на камъните, използвани за създаването на мегалитните скулптури на острова.

Изследователите обаче твърдят (въз основа на анализ на почвените проби в региона), че скалите на Рано Рараку не са обикновени камъни.

„Резултатите от химическия анализ на почвата разкриха нещо наистина необичайно – обяснява геоархеологът Сара Шерууд от Университета на Юга, в Сеуани, Тенеси – В нея откриваме наистина високи нива на съставки, които никога не бих предполагала, че ще ги има там, като калций и фосфор. Химията на почвата показва високи нива на елементи, които са ключови за растежа на растенията и са от съществено значение за високите добиви.“

Изследователите смятат, че най-вероятно кариерата е била индустриален обект, използван за производство и временно съхраняване на моаите преди изнасянето и транспортирането им до други места на острова. Въпреки това обаче близо 400 от статуите са останали именно тук, други пък са погребани в почвата, защитени от укрепени скални конструкции, което предполагат, че поставянето не е временно.

Причината според изследователите може да е тази уникално богата почва, допълва obekti.bg.

„Навсякъде другаде на острова почвата бързо се изтощава, ерозира, губейки елементите, които хранят растенията – обяснява Шерууд. – Но в кариерата, с постоянния нов приток на малки фрагменти от основната скала, образуващи се в процеса на разработка на кариерата, съществува перфектна система за обратна връзка с вода, естествен тор и хранителни вещества“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Учени категорично: Не съхранявайте яйцата на вратата на хладилника
Next: Къде се намират Вратата на времето и Капаните на дявола, през които мистично изчезват хора

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.