Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Всички плачат заради думите на този 90-годишен дядо от Кърджали
  • Новини

Всички плачат заради думите на този 90-годишен дядо от Кърджали

Иван Димитров Пешев юни 21, 2023
dqdsususuuqqkqrr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

„Мои сапове има в Гърция и Турция“, казва бай Мюмюн.

Старият майстор продава продукцията си на пазара в Кърджали.

 

Клиенти има от много места, уточнява 24rodopi.com.

Мъжът е на 90 години и ръцете вече го болят. Смята да приключва със занаята, който цял живот му е давал хляб.

На тържището предлага последната си продукция. Стиска сап за коса.

 

Направен от липово дърво.

„Уморих се вече, боли ме“, промълвява майсторът.

Още подобни:

Купувайте от бабите на пазара

Или защо е жизненоважно да подкрепяме местния бизнес и малкия търговец

В България някак неусетно скочихме от Кореком до Кауфланд. От опашките за хляб с купони до огромните хипермаркети с „от пиле мляко“ в тях. И по пътя си, тази вълна на безмерно предлагане и съпътстващо го консуматорство осакати онези, които ежегодно и ежедневно работят в своите малки градини, мандри и занаятчийници.

Във всеки град има по няколко пазара, с различни сергии, отрупани с плодове и зеленчуци, които са по-малки, по-криви, по-смешни от тези, които виждаме на щанда в магазина. Но знаете ли какво – те са и по-вкусни. И много по-полезни. И изглеждат така, защото са истински.

Във Франция през 2014, започва кампанията „Les fruits et légumes moches“ (в превод „грозните плодове и зеленчуци“), целяща да се бори с огромните количества изхвърлена храна. Идеята е, че само защото един плод или зеленчук не е перфектен на външен вид, не значи, че не е вкусен. Следвайки същата логика, аз искам да призова – само защото един недотам перфектен зеленчук лежи на тарабата на някоя баба, това не значи, че той отстъпва по нещо на лъскавите тиквички и патладжани с надпис „внос от Египет“ в супермаркета до вас.

Същото се отнася и за ябълките, за меда, за пъпешите и дините, които също са поместени на гореспоменатата тараба. И за млякото и сиренето, които малкият търговец произвежда не от хиляда крави, а от 5, но в много по-хуманни условия. И за яйцата, които идват от свободни кокошки, а не от натъпкани в клетка птици.

Моите баби и дядовци отглеждаха и отглеждат всичко сами. Работата на село никога не свършва, градините и домашните животни не могат да чакат. В продължение на години, дядо и баба (след пенсионирането си), ставаха в 4 сутринта, за да отидат на пазара в Русе и да продават най-уханните праскови, кайсии и череши, които сте вкусвали. Вечер се прибираха и вместо да почиват, отиваха пак на нивата, за да наберат още за следващия ден.

С навлизането на супермаркетите като религия в големите градове, все по-малко хора отиваха на пазара, за да си купят по нещо от баба и дядо. Плодовете и зеленчуците гниеха, трудът на хората гниеше заедно с тях, цените падаха под влиянието на „големите риби“, които имат лукса да ги манипулират както си искат. Баба и дядо нямат тази власт и те, и много други, търпяха жестоките последствия.

Това не е ода против супермаркетите. И аз пазарувам в тях – удобно е, често пъти по-евтино, някак западно. Това е призив да не подминаваме бабите на пазара, които и в студ, и в пек са там. Да не подминаваме кварталните цветари, вестникарски будки, малки кафенета, чиито собственици разчитат на нашите пари много повече от директорите на големите вериги магазини и заведения. И най-вече – не ходете в една верига вестникарски будки в България, която е особено противна с това, че доведе много малки бизнеси до фалит с гнусните си пипала.

От нас зависи да изберем кого да подкрепим, защото ние като потребители и граждани имаме огромна сила. Точно както се възмущаваме от неетичните корпорации, нека се замислим – колко от супермаркетите в България помагат на българския фермер, коректни са с него, изкупуват продукцията му на добра цена и не го притискат? А колко от тях директно се обръщат към вноса от по-евтини места? И какво прави Министерството на икономиката и на земеделието, за да е в услуга на тези, които произвеждат нашата храна тук, в България?

Интересувайте се откъде идва храната, която слагате на трапезата. Нека децата ви знаят, че тя се произвежда от хора с много труд и лишения – а не расте по витрините на магазините. Начинът, по който харчим парите си и нещата, които купуваме, говорят много за позицията, която заемаме в този казус. Не позволявайте на тарабите да изчезнат.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Никой дори не подозираше доскоро какво се крие под този огромен водопад
Next: Най-страховитото място в България крие неподозирани и мистериозни тайни

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.