Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 75-годишен тръгна пеша за гориво на Тракия, полицаи го закараха до бензиностанция
  • Новини

75-годишен тръгна пеша за гориво на Тракия, полицаи го закараха до бензиностанция

Иван Димитров Пешев юли 23, 2023
egegegwwsss.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Полицаи от Пазарджик помогнаха на възрастно семейство, което пътувало по автомагистрала „Тракия“ и автомобилът им е закъсал.

За случката съобщи говорителят на местната полиция Мирослав Стоянов. Той разказа, че в Областната дирекция на МВР е получено емоционално писмо от семейство, което благодари на двама пазарджишки пътни полицаи, обслужващи пазарджишкия участък от АМ „Тракия”.

 

Случката се разиграла на 14 юли в късния следобед, в района на 78-ми километър по посока за София. Мъж и жена пътували към столицата с лек автомобил, когато изведнъж разбрали, че е свършило горивото на автомобила.

 

След известен престой в аварийната лента водачът решил да вземе туба, да опита да спре преминаващ автомобил, който да го закара до най-близката бензиностанция. Минути по-късно покрай колата преминал полицейски автопатрул, който спрял зад авариралия автомобил и го обезопасил. Униформените видели много притеснена жена, която стояла сама и объркана във возилото.

 

След като разбрали причината за случилото се, без да се двоумят старши инспектор Христо Георгиев, който е началникът на група „Контрол на пътното движение по главни пътища и автомагистрали” в сектор „Пътна полиция” в Пазарджик и младши-експерт Веселин Лупанов от същия сектор потеглили със служебния автомобил. Не след дълго те засекли водача, който тръгнал да търси гориво.

 

Оказало се, че той е на 75-години, качили го в патрулния автомобил, транспортирали го безопасно до близка бензиностанция и го върнали обратно, като му помогнали и да налее дизел в колата си.

 

„Тези хора ни подействаха, като спасители, лечители, психолози, професионалисти, полицаи и не се сещам още какво да изброя!Благодарете от наше име на тези млади и добре възпитани ЧОВЕЦИ за отношението им, за професионализма им и за човещината им! Благодаря ви момчета!

 

Родителите ви, вашите ръководители също трябва да са горди с вас и с поведението ви! Думите са ми малко, за да изкажа чувството и спокойствието, което внесоха на едни хора на възраст в стресова ситуация и в безизходица тези момчета! Да са живи и здрави и все такива хора!” – така емоционално завършва писмото си неговата подателка г-жа Колева.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Климатолог на НАСА: Това ще бъде най-студеното лято до края на живота ни
Next: КАРМИЧНИТЕ възли мощно ще променят живота ни за 18 месеца напред – разкритията на Анжела Пърл!

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.