Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Какво можехме да си купим с левчето преди 10 ноември 1989 г.
  • Новини

Какво можехме да си купим с левчето преди 10 ноември 1989 г.

Иван Димитров Пешев юли 27, 2023
wqggegeeee.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Добрият стар лев го помним всички. Вижте на снимката как изглеждаше „добрия стар“ един лев. Какво можеше да се купи с него, преди да настъпи периода на широко прокламирания в началото на 80-те години т.нар. „разгърнат“ социализъм?. Сметнете сами при положение че: баничката бе 18 ст, чаша боза – 10 ст, приличен обяд в столова – около 1 лв, (но за студентите – от 30 до 50 ст)!

Билетите за трамвайте (доста раздрънкани наистина) бяха по 6 ст. Прочутите българси цитари „Слънце“ и „Арда“ струваха съответно 32 ст и 60 ст кутията, а кибритът – 5 ст. Тогава хората ходеха охотно на кино срещу 35 ст билета. Това бе и времето, когато едно бунгало на „Слънчев бряг“ струваше 1.20 лв на ден, а стая в хотелите – след 1 септември – се ползваше срещу 1.30 лева.

От закусвалнята в центъра на курорта можеше да си купите едрогабаритни много вкусни кебаптчета – за „без пари“ и с повечко ръчно изпечен хляб се изкарваше спокойно до вечерта, където входът за модната дискотека бе 1.50 лв, а във вариетето можеше да се попадне срещу „цели“ 5 лева!

Добавете към това спокойствието на все още девтвените дюни и доброжелюбно настроените чуджестранни туристи, които просто не знаеха как да изхарчат своите обменени в левове пари – толкова драстична бе разликата в стандартите. И все пак – живееше се добре с шише лимонада или сайдер на масата на евтините кръчми, вместо появилите се по-късно швепс, кола и т.нат. А чаща първокласен коняк „Плиска“ – не и ментето през първите години на т.нар. „преход“ – бе 50 ст!

Е, банани се продаваха не често в т.нар. „показни магазини“ – те бяха 2 в София, но какво от това – консумирането на такива „деликатеси“ бе прието единствено на големите празници. Накрая – заплатата на специалист – вишист бе 80 лева на месец. Направете сметка и ще видите, че тя бе достатъчна за едно сносно съществуване, включително и за един по-продължителен курорт на морския бряг…

Разбира се, анализът за „плюсовеите“ и „минусите“ на безвъзвратно отминалите десетилетия на 60-те и 70-те години на 20-я век може да бъде продължен и задълбочен, но това едва ли е необходимо. Новите предизвикателства изтриват постепенно носталгичните спомени за „доброто старо време“…!

А ето най-култовите коментари от мрежата:

Коментари от мрежата:

Много ще си спомняме за доброто старо време-искахте демокрация-ето Ви я! Да те управляват неуки хора-твоята съдба да се решава от циганите-също неуки хора-едно време-няма да ходят циганите на училище и ли на работа-нямаше го този лукс.

Веднага след казармата-на вторият ден младежите на работа. И сега работят – по нощни клубове и дискотеки и на другият ден -спане, готови за следващия екшън!

„Избивания, побоища, кланета, катастрофи и какво ли не – не ни трябва война, ние българите ще се унищожим „сами“.

Това е нашата „демокрация“. Преди си имаше ред дисциплина – болниците си бяха „болници“, образованието отлично. Не като сега – навъдили ги стотици „университети“ само и само да лапат пари-а от там излизат едни кадри – Господ да ти е на помощ!

То не било „у млякото-ами у суроватката“ – както казваше баба, но имаше мъдри думи на старите хора, а имаше и кой да ги слуша и да си взема поука.

Баба ми може да е вземала 28 лв. пенсия, но си имаше всичко, защото си го гледаше във градината -отглеждаха се и животни! И никой не съм виждала от възрастните хора да рови по казаните, а сега срам и позор – всеки втори. Живея във центъра на града и всеки ден ги виждам!

Първо това поколение трябва да се научи да работи – после на ред и дисциплина, и после можем да говорим за демокрация!!!!! А не като изтъркана плоча да ми говорите – за „бананите“, пък и най малко софиянци могат да се оплакват – винаги са били с привилегии – в така наречените „показни магазини“имаше всичко! Сега яжте банани, а родителите ви да измират от мизерия и нищета! Вие очи и уши нямате ли бе хора? Ако сте хора!!!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Дъщеря изоставя баща си в старчески дом и никога не го посещава, но получава писмо от него след смъртта му
Next: БТВ изби рибата: Ендер вдига сватба, ето ги новите епизоди от Опасно изкушение

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.