Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Какво можехме да си купим с левчето преди 10 ноември 1989 г.
  • Новини

Какво можехме да си купим с левчето преди 10 ноември 1989 г.

Иван Димитров Пешев юли 27, 2023
wqggegeeee.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Добрият стар лев го помним всички. Вижте на снимката как изглеждаше „добрия стар“ един лев. Какво можеше да се купи с него, преди да настъпи периода на широко прокламирания в началото на 80-те години т.нар. „разгърнат“ социализъм?. Сметнете сами при положение че: баничката бе 18 ст, чаша боза – 10 ст, приличен обяд в столова – около 1 лв, (но за студентите – от 30 до 50 ст)!

Билетите за трамвайте (доста раздрънкани наистина) бяха по 6 ст. Прочутите българси цитари „Слънце“ и „Арда“ струваха съответно 32 ст и 60 ст кутията, а кибритът – 5 ст. Тогава хората ходеха охотно на кино срещу 35 ст билета. Това бе и времето, когато едно бунгало на „Слънчев бряг“ струваше 1.20 лв на ден, а стая в хотелите – след 1 септември – се ползваше срещу 1.30 лева.

От закусвалнята в центъра на курорта можеше да си купите едрогабаритни много вкусни кебаптчета – за „без пари“ и с повечко ръчно изпечен хляб се изкарваше спокойно до вечерта, където входът за модната дискотека бе 1.50 лв, а във вариетето можеше да се попадне срещу „цели“ 5 лева!

Добавете към това спокойствието на все още девтвените дюни и доброжелюбно настроените чуджестранни туристи, които просто не знаеха как да изхарчат своите обменени в левове пари – толкова драстична бе разликата в стандартите. И все пак – живееше се добре с шише лимонада или сайдер на масата на евтините кръчми, вместо появилите се по-късно швепс, кола и т.нат. А чаща първокласен коняк „Плиска“ – не и ментето през първите години на т.нар. „преход“ – бе 50 ст!

Е, банани се продаваха не често в т.нар. „показни магазини“ – те бяха 2 в София, но какво от това – консумирането на такива „деликатеси“ бе прието единствено на големите празници. Накрая – заплатата на специалист – вишист бе 80 лева на месец. Направете сметка и ще видите, че тя бе достатъчна за едно сносно съществуване, включително и за един по-продължителен курорт на морския бряг…

Разбира се, анализът за „плюсовеите“ и „минусите“ на безвъзвратно отминалите десетилетия на 60-те и 70-те години на 20-я век може да бъде продължен и задълбочен, но това едва ли е необходимо. Новите предизвикателства изтриват постепенно носталгичните спомени за „доброто старо време“…!

А ето най-култовите коментари от мрежата:

Коментари от мрежата:

Много ще си спомняме за доброто старо време-искахте демокрация-ето Ви я! Да те управляват неуки хора-твоята съдба да се решава от циганите-също неуки хора-едно време-няма да ходят циганите на училище и ли на работа-нямаше го този лукс.

Веднага след казармата-на вторият ден младежите на работа. И сега работят – по нощни клубове и дискотеки и на другият ден -спане, готови за следващия екшън!

„Избивания, побоища, кланета, катастрофи и какво ли не – не ни трябва война, ние българите ще се унищожим „сами“.

Това е нашата „демокрация“. Преди си имаше ред дисциплина – болниците си бяха „болници“, образованието отлично. Не като сега – навъдили ги стотици „университети“ само и само да лапат пари-а от там излизат едни кадри – Господ да ти е на помощ!

То не било „у млякото-ами у суроватката“ – както казваше баба, но имаше мъдри думи на старите хора, а имаше и кой да ги слуша и да си взема поука.

Баба ми може да е вземала 28 лв. пенсия, но си имаше всичко, защото си го гледаше във градината -отглеждаха се и животни! И никой не съм виждала от възрастните хора да рови по казаните, а сега срам и позор – всеки втори. Живея във центъра на града и всеки ден ги виждам!

Първо това поколение трябва да се научи да работи – после на ред и дисциплина, и после можем да говорим за демокрация!!!!! А не като изтъркана плоча да ми говорите – за „бананите“, пък и най малко софиянци могат да се оплакват – винаги са били с привилегии – в така наречените „показни магазини“имаше всичко! Сега яжте банани, а родителите ви да измират от мизерия и нищета! Вие очи и уши нямате ли бе хора? Ако сте хора!!!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Дъщеря изоставя баща си в старчески дом и никога не го посещава, но получава писмо от него след смъртта му
Next: БТВ изби рибата: Ендер вдига сватба, ето ги новите епизоди от Опасно изкушение

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.