Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Момиченцето чуло от родителите си, че само чудо може да спаси брат й. Цената на едно чудо
  • Новини

Момиченцето чуло от родителите си, че само чудо може да спаси брат й. Цената на едно чудо

Иван Димитров Пешев август 12, 2023
fghghmnghnnn.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Веднъж осемгодишната Тес чула майка си и баща си да говорят за малкия й брат Андрю. Той бил много болен, а семейството му нямало пари.

Само една скъпоструваща операция можела да го спаси, но нямало откъде да набавят парите. Тя чула как татко й прошепнал отчаяно на майка й: „Само чудо може да го спаси сега“.

Теси, без да мисли дълго, изтичала в стаята си, пропълзяла под леглото и извадила буркан, в който държала всичките си спестявания. Тя изсипала монетите на пода и внимателно ги преброила. Дори три пъти.

Поставяйки монетите обратно в буркана, тя се измъкнала през задната врата и тръгналла към голямата аптека, намираща се на шест пресечки от тях.

Пристигайки в аптеката, тя видяла фармацевта, който разговарял с мъж в строг бизнес костюм. Момичето не можело да губи време, затова започнало да привлича вниманието на аптекаря към себе си. Тес прочистила гърлото си. Никакъв ефект. Накрая извадил четвърт долар от буркана си и го ударил по стъкления плот. Това сработило!

„Какво искаш?“ — попитал фармацевтът с раздразнен тон.

„Ами, искам да говоря с вас за брат ми“, отвърнала Тес със същия раздразнен тон. „Той е наистина, наистина болен… и искам да купя чудо.“

— Моля, не разбрах? – казал аптекарят.

— Името му е Андрю и в главата му расте нещо лошо и баща ми казва, че сега само чудо може да го спаси. И така, колко струва едно чудо?

— Тук не продаваме чудеса, момиченце. Съжалявам, но не мога да ти помогна – казал фармацевтът, като омекнал малко.

— Слушайте, имам пари да го платя. Ако не са достатъчни, ще взема още. Само ми кажете колко струва.

Добре облеченият мъж бил братът на аптекаря, дошъл от Чикаго. Той се навел и попитал момиченцето:

„От какво чудо има нужда от брат ти?“

— Не знам — отвърнала Тес, въртейки очи. — Само знам, че е наистина болен и мама казва, че има нужда от операция. Но баща ми не може да я плати, така че искам да използвам парите си.

— Колко имаш?“ – попитал мъжът от Чикаго.

— Един долар и единадесет цента — отговорила едва чуто Тес. — И това са всички пари, които имам, но мога да взема още, ако трябва.

— Е, какво съвпадение – усмихнал се мъжът. — Един долар и единадесет цента е точната цена на чудо за малки братчета.

Той взел парите й в едната ръка, а с другата хвана ръката й и казал: „Закарай ме там, където живееш. Искам да видя брат ти и да се запозная с родителите ти. Да видим дали имам чудото, от което се нуждаеш.“

Този добре облечен мъж бил д-р Карлтън Армстронг, хирург, един от най-добрите специалисти по неврохирургия. Операцията била завършена без заплащане и не след дълго Андрю се върнал вкъщи и се чувствал добре.

Самият лекар бил поразен от решителността на момиченцето. Това била мотивацията на Карлтън да направи тази операция безплатно.

Мама и татко пък щастливо говорели за веригата от събития, които ги бяха довели до това чудо.

Не вярвате в чудеса? Тогава запомнете: те не са около около нас, те са вътре във всеки от нас!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 27-годишна жена почина от кръвоизлив в окото, предупредиха пътуващите в Европа
Next: Как може БНТ да пуска Под прикритие след Дебора?

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.