Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Дребни душици! Шушукат, че съм весела вдовица, а не знаят истината
  • Новини

Дребни душици! Шушукат, че съм весела вдовица, а не знаят истината

Иван Димитров Пешев август 25, 2023
sfdgrherherher.png

Здравейте! Пиша това писмо не за да давам обяснения на някого какво върша и как живея.

Правя го само заради паметта на съпруга си Борис. Не искам разни гадняри да го съжаляват, че цял живот се е грижил за мен, а сега си гледам кефа като веселата вдовица.

През 5-те години, откакто съм сама, какво ли не чух за себе си. Първо запяха старата песен: на болната жена мъжът й умря. След това ме заядоха, че не нося траур. После обявиха половината мъже от квартала за мои любовници. Роднини, които бяха непознати, сьщо минаха в тая графа. Дори най-малкият брат на баща ми, с когото разликата ни е 15 г., помислиха за последното ми завоевание. Много се ядосвах, но реших, че е под достойнството ми да отговарям на клюките, а и на никого не дължа обяснения.

Може би дразня околните с това, че нито преди, нито сега обличам черни дрехи. Не се опитвам да съм в крак с модата, но не ходя като тетка пред пенсия. Не излизам от вкъщи без червило и обици. Не се чувствам баба на 57 г., въпреки че имам внуци.
На никого не се оплаквам, че парите не ми стигат.

Не хленча, че ми е тъжно и самотно. С компютър и интернет не скучая.

Викат ми „веселата вдовица“

Слава Богу, имам добри приятели, пред които мога да си изплача болката и знам, че няма да ме разнасят. С някои от колежките работим заедно почти 30 г. и сме повече от сестри, за всичко мога да разчитам на тях – тези мои близки хора знаят истината за всичко, което преживях с Борис и когато останах без него.

С мъжа ми се събрахме с голяма любов и си бяхме обещали дълго да бъдем щастливи заедно. Моето боледуване обаче промени представите ни за щастие. В началото искахме да работим много, да имаме много, да оставим на синовете си много…

Постепенно Борис пое повечето грижи за семейството и когато недоволствах от това, той все повтаряше, че е най-важно да ме има. Казваше, че ако с мен се случи нещо, и за него животът ще свърши. Гледаше ме не като болна, а като скъпоценност, която може да се счупи.

Спестяваше ми всичко, което можеше да бъде спестено. Настояваше да спра да работя, но отказах, защото затворена вкъщи щях да се разболея още повече. А и не можех да допусна цялата тежест на семейството да падне върху него.

На връщане от една командировка Борис получи тежък инфаркт и почина на път за болницата. Затова всички говореха, че на болната от сърце жена мъжът й умря от инфаркт. Нищо не можех да им обясня, а и не исках.

Моята мъка си ми стигаше.

Не се облякох в траур, защото мъжът ми не ме харесваше в черни дрехи и ми беше поръчал дори на погребението му да не слагам такива. Бяхме си обещали, че каквото и да се случи, онзи, който остане след другия, ще продължи да живее така, все едно сме двамата – с близки, с колеги, с приятели. И ще отиде на всички красиви места, на които не сме успели да отидем заедно.

Клюкарите около мен най-много се дразнеха от екскурзиите, на които ходех. И все ми правеха сметка коя колко струва и откъде са ми парите. Не пропускаха да кажат, чо съм изпратила мъжа си и съм си развяла полата.

А истината е съвсем друга – първо, винаги пътувам с автобус. Второ, маршрутите са кратки и евтини. Трето, синовете не ми подаряват за празници дрехи, парфюми или бижута, а разходка до място, на което не съм била. Най-злобната съседка веднъж не се сдържа и ме попита няма ли да се спра вече, с това мое болно сърце, ако нещо ми се случи по път…

Истински й се ядосах и се озъбих, че непогребана няма да остана. Понеже знам колко е завистлива, й казах истината за моите екскурзии – дала съм дума на мъжа си, че даже и него да го няма, сама ще посетя и Венеция, и Виена, и Париж, и навсякъде, където искахме, а не успяхме да отидем.

Като отида при него на небето, да има какво да му разказвам. Комшийката онемя, зяпна и отмина – не разбра и не повярва.

Не съм веселата вдовица, а жена, която почита паметта на мъжа си и изпълнява дадената дума.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Скъпа моя, когато дойде време да остарееш: НИКОГА не прави тези 12 неща на никого
Next: Ето какво се случва с хората, които ядат кисело зеле

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.