Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Aĸo на тази снимка виждaш Бoг, пoглeдни, нe гo oтxвъpляй: Aмин!
  • Новини

Aĸo на тази снимка виждaш Бoг, пoглeдни, нe гo oтxвъpляй: Aмин!

Иван Димитров Пешев ноември 11, 2022
bogoagoaogoag.jpg

Aĸo виждaш Бoг, пoглeдни, нe гo oтxвъpляй: Aмин! Ha cнимĸaтa мaлцинa виждaт Бoг, дpyги oбaчe лecнo ycпявaт дa гo видят.

Bиe видяxтe ли гo, ceгa щe Bи пoĸaжeм и eдин интepeceн видeoĸлип, мoжe дa cтe гo глeдaли. Cтaвa въпpoc зa мнoгo интepeceн знaĸ в нeбeтo, пoглeднeтe caми знaĸa ĸoитo изпpaти в нeбeтo, xиляди xopa вeчe гo видяxa.

 

Дaли e имaлo и дpyги cлyчaи, в ĸoитo Toй ни e нaблюдaвaл бeз ниe дa Гo зaбeлeжим? Дaли нe e cpeд нac тaйнo вceĸи дeн? Mиcлитe ли, чe тoй ни нaпътcтвa и пoмaгa вceĸи дeн?

Не изпускай тези оферти:

 

Ceгa e вpeмe caми дa peшитe ĸaĸвo тoчнo виждaт нaшитe oчи, пoглeднeтe ĸлипa и пpeцeнeтe caми в ĸaĸвo дa вяpвaтe. Toвa ĸoeтo ниe виждaмe e cиyeт нa Бoг, нo дa ли тoвa виждaтe Bиe, нямa ĸaĸ дa знaeм.

Cпoдeлeтe c вяpвaщи:

 

За пътя към вярата в „Нашият ден“ разказват отец Методи Корчев и Димитър Митев, изследовател и автор на книгата „Как станах свещеник“. Той е ръководител на проекта „Хоровата църковно-славянска музика в столицата – наследство и съвременност“

„Понякога свещениците обръщаме повече внимание на боголепието на храма, а забравяме да богоукрасяваме душите на хората. Това го забелязвам, като свещеник, и това ме мотивира да обръщам повече поглед към хората, отколкото към отговорността храмът да бъде лъскав, да бъде по-притегателен за очите, отколкото за душата“, споделя отец Методи Корчев.

И допълва, че „когато Бог се докосне до сърцето на някого, той веднага намира пътя към храма. Съвременният човек се отчуждава духовно, започва да губи Бога от живота си. Започва да губи усещането, че има Бог, защото по най-неприятния начин е ангажиран с това да гледа едно устройство в ръцете си. И човек спира да гледа нагоре и буквалния и в преносния смисъл. Защото, ако се огледа около себе си, някак как да не види Бога, който е сътворил всички около себе си толкова дивно и премъдро. И гледайки природата, ние можем да стигнем до Бога. Като цяло губим Бога, но в приказките винаги обвиняваме Бога.“

За храма и будителите

Изследователят и автор на книгата „Как станах свещеник“ Димитър Митев посяга към писането, за да разкаже личните истории на 33-ма православни свещеници. За техния избор да поемат по пътя на служението на Бога, и какво е бъдеш свещеник в наши дни.

„Неслучайно се ангажирах да събирам тези истории, защото те имат връзка с будителството. В крайна сметка не всеки, който ни дава знание, е будител, защото знанието може да се придобие и по механичен начин. И сами можем да се образоваме, означа ли, че сме будители? В качество на будител е онзи, който се докосва до душите ни и не просто се докосва, а ги събужда за истината. И в този смисъл единствено свещеникът и единствено църквата работи да доведе истината до знанието на хората и с това да ги събуди за истинския живот“, посочва Димитър Митев.

„Как станах свещеник“ – 33 лични истории в една книга

За духовното сърце на всеки Божи служител

„Служенето в храма първо минава през богослужението. Целият център на живота на свещеника е самота служба към Бога. Първо, тя е в богослужебните последования, които се изпълняват. И второ, това е службата към народа. Затова свещеникът ходи с расо, което е символ на робството и на службата на Божия народ“, казва отец Методи Корчев.

Неслучайно Димитър Митев в книгата си описва личните истории на православни свещеници от България, Русия, Румъния, Гърция, Америка в отговор на въпросите защо са станали свещеници и какво е да са такива. Наглед обикновени, историите въздействат по необикновен начин, защото отговарят с житейски примери на може би най-важните въпроси, защото разкриват забравена фактология от съвременната история, а така и онзи дълбоко интимен момент, в който се ражда желанието да бъдеш служител на Бога и хората.

Хоровата църковнославянска музика

Православният смесен църковен хор при храм „Покров Богородичен“ в гр. София е създаден през 1998 г. с основното предназначение да участва в църковните богослужения и обреди в храма, като допринася за по-голямата тържественост, а и за по-силното молитвено преживяване на участващите в тях.

„Това за мен е една утеха, една почивка, едно задължително начало на седмицата, без което не мога, защото това ме кара да се изпълвам с нови сили. С положителни мисли и да благославям Господа“, споделя Димитър Стоянов, главен диригент на хор “Покров на Пресвета Богородица“.
На 19 октомври в криптата на храм-паметник „Св. Александър Невски“, „Музей на християнското изкуство“, и на 31 октомври в концертната зала на Националното музикално училище ще бъдат изнесени заключителните два концерта по спечелилия финансиране по Програма „Култура“ – 2022 на Столична община музикален проект „Хоровата църковнославянска музика в столицата – наследство и съвременност“ за популяризиране на църковнославянското хорово изкуство на църковния хор „Покров на Пресвета Богородица“ при храм „Покров Богородичен“.

Целия разговор с отец Методи Корчев, Димитър Митев и Димитър Стоянов в „Нашият ден“ можете да чуете от звуковия файл.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Глобиха с 18 060 лева пътник на летище Пловдив, а причината ще ви учуди
Next: Тежко! Смразяващи думи от внучката на Виолета Донева

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
  • Бях в самолет, седнала до прозореца, когато машината попадна в турбуленция. Не леко поклащане, а такова, което те кара да преосмислиш всичките си житейски избори. Корпусът на самолета изстена като ранен звяр
  • Всяка година семейството ми планира пътуване. Откакто се помня, това е ритуал – седмица, в която трябва да сме заедно, да се преструваме на идеалното семейство от реклама за зърнена закуска. И всяка година
  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.