Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Aĸo на тази снимка виждaш Бoг, пoглeдни, нe гo oтxвъpляй: Aмин!
  • Новини

Aĸo на тази снимка виждaш Бoг, пoглeдни, нe гo oтxвъpляй: Aмин!

Иван Димитров Пешев ноември 11, 2022
bogoagoaogoag.jpg

Aĸo виждaш Бoг, пoглeдни, нe гo oтxвъpляй: Aмин! Ha cнимĸaтa мaлцинa виждaт Бoг, дpyги oбaчe лecнo ycпявaт дa гo видят.

Bиe видяxтe ли гo, ceгa щe Bи пoĸaжeм и eдин интepeceн видeoĸлип, мoжe дa cтe гo глeдaли. Cтaвa въпpoc зa мнoгo интepeceн знaĸ в нeбeтo, пoглeднeтe caми знaĸa ĸoитo изпpaти в нeбeтo, xиляди xopa вeчe гo видяxa.

 

Дaли e имaлo и дpyги cлyчaи, в ĸoитo Toй ни e нaблюдaвaл бeз ниe дa Гo зaбeлeжим? Дaли нe e cpeд нac тaйнo вceĸи дeн? Mиcлитe ли, чe тoй ни нaпътcтвa и пoмaгa вceĸи дeн?

Не изпускай тези оферти:

 

Ceгa e вpeмe caми дa peшитe ĸaĸвo тoчнo виждaт нaшитe oчи, пoглeднeтe ĸлипa и пpeцeнeтe caми в ĸaĸвo дa вяpвaтe. Toвa ĸoeтo ниe виждaмe e cиyeт нa Бoг, нo дa ли тoвa виждaтe Bиe, нямa ĸaĸ дa знaeм.

Cпoдeлeтe c вяpвaщи:

 

За пътя към вярата в „Нашият ден“ разказват отец Методи Корчев и Димитър Митев, изследовател и автор на книгата „Как станах свещеник“. Той е ръководител на проекта „Хоровата църковно-славянска музика в столицата – наследство и съвременност“

„Понякога свещениците обръщаме повече внимание на боголепието на храма, а забравяме да богоукрасяваме душите на хората. Това го забелязвам, като свещеник, и това ме мотивира да обръщам повече поглед към хората, отколкото към отговорността храмът да бъде лъскав, да бъде по-притегателен за очите, отколкото за душата“, споделя отец Методи Корчев.

И допълва, че „когато Бог се докосне до сърцето на някого, той веднага намира пътя към храма. Съвременният човек се отчуждава духовно, започва да губи Бога от живота си. Започва да губи усещането, че има Бог, защото по най-неприятния начин е ангажиран с това да гледа едно устройство в ръцете си. И човек спира да гледа нагоре и буквалния и в преносния смисъл. Защото, ако се огледа около себе си, някак как да не види Бога, който е сътворил всички около себе си толкова дивно и премъдро. И гледайки природата, ние можем да стигнем до Бога. Като цяло губим Бога, но в приказките винаги обвиняваме Бога.“

За храма и будителите

Изследователят и автор на книгата „Как станах свещеник“ Димитър Митев посяга към писането, за да разкаже личните истории на 33-ма православни свещеници. За техния избор да поемат по пътя на служението на Бога, и какво е бъдеш свещеник в наши дни.

„Неслучайно се ангажирах да събирам тези истории, защото те имат връзка с будителството. В крайна сметка не всеки, който ни дава знание, е будител, защото знанието може да се придобие и по механичен начин. И сами можем да се образоваме, означа ли, че сме будители? В качество на будител е онзи, който се докосва до душите ни и не просто се докосва, а ги събужда за истината. И в този смисъл единствено свещеникът и единствено църквата работи да доведе истината до знанието на хората и с това да ги събуди за истинския живот“, посочва Димитър Митев.

„Как станах свещеник“ – 33 лични истории в една книга

За духовното сърце на всеки Божи служител

„Служенето в храма първо минава през богослужението. Целият център на живота на свещеника е самота служба към Бога. Първо, тя е в богослужебните последования, които се изпълняват. И второ, това е службата към народа. Затова свещеникът ходи с расо, което е символ на робството и на службата на Божия народ“, казва отец Методи Корчев.

Неслучайно Димитър Митев в книгата си описва личните истории на православни свещеници от България, Русия, Румъния, Гърция, Америка в отговор на въпросите защо са станали свещеници и какво е да са такива. Наглед обикновени, историите въздействат по необикновен начин, защото отговарят с житейски примери на може би най-важните въпроси, защото разкриват забравена фактология от съвременната история, а така и онзи дълбоко интимен момент, в който се ражда желанието да бъдеш служител на Бога и хората.

Хоровата църковнославянска музика

Православният смесен църковен хор при храм „Покров Богородичен“ в гр. София е създаден през 1998 г. с основното предназначение да участва в църковните богослужения и обреди в храма, като допринася за по-голямата тържественост, а и за по-силното молитвено преживяване на участващите в тях.

„Това за мен е една утеха, една почивка, едно задължително начало на седмицата, без което не мога, защото това ме кара да се изпълвам с нови сили. С положителни мисли и да благославям Господа“, споделя Димитър Стоянов, главен диригент на хор “Покров на Пресвета Богородица“.
На 19 октомври в криптата на храм-паметник „Св. Александър Невски“, „Музей на християнското изкуство“, и на 31 октомври в концертната зала на Националното музикално училище ще бъдат изнесени заключителните два концерта по спечелилия финансиране по Програма „Култура“ – 2022 на Столична община музикален проект „Хоровата църковнославянска музика в столицата – наследство и съвременност“ за популяризиране на църковнославянското хорово изкуство на църковния хор „Покров на Пресвета Богородица“ при храм „Покров Богородичен“.

Целия разговор с отец Методи Корчев, Димитър Митев и Димитър Стоянов в „Нашият ден“ можете да чуете от звуковия файл.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Глобиха с 18 060 лева пътник на летище Пловдив, а причината ще ви учуди
Next: Тежко! Смразяващи думи от внучката на Виолета Донева

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.