Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
Райън не мигна. Погледът му беше студен, дори доволен, сякаш отдавна беше репетирал този миг и най-сетне му се отдаваше да го изиграе до край. Screenshot_8
  • Без категория

Райън не мигна. Погледът му беше студен, дори доволен, сякаш отдавна беше репетирал този миг и най-сетне му се отдаваше да го изиграе до край.

Иван Димитров Пешев януари 9, 2026
— Изгонваш ме? Заради нея? Райън не мигна. Погледът му беше студен, дори доволен, сякаш отдавна беше...
Read More Read more about Райън не мигна. Погледът му беше студен, дори доволен, сякаш отдавна беше репетирал този миг и най-сетне му се отдаваше да го изиграе до край.
Китката на Клара докосна бялата покривка. Screenshot_6
  • Без категория

Китката на Клара докосна бялата покривка.

Иван Димитров Пешев януари 9, 2026
Китката на Клара докосна бялата покривка. Лия трепна, сякаш някой бе дръпнал невидим конец в гърдите ѝ....
Read More Read more about Китката на Клара докосна бялата покривка.
Вратата се затвори и тишината се разля по стените Screenshot_1
  • Без категория

Вратата се затвори и тишината се разля по стените

Иван Димитров Пешев януари 9, 2026
Глава първа Вратата се затвори и тишината се разля по стените Сергей носеше последния куфар с бързи,...
Read More Read more about Вратата се затвори и тишината се разля по стените
Елина отвори очи и веднага усети промяната. Не беше в мебелите, в пердетата, в меката светлина на лампата, която уж успокояваше. Промяната беше във въздуха, в лекото забавяне на стъпките зад вратата, в начина, по който хората спираха да говорят, щом наближаваха стаята ѝ. Screenshot_20
  • Без категория

Елина отвори очи и веднага усети промяната. Не беше в мебелите, в пердетата, в меката светлина на лампата, която уж успокояваше. Промяната беше във въздуха, в лекото забавяне на стъпките зад вратата, в начина, по който хората спираха да говорят, щом наближаваха стаята ѝ.

Иван Димитров Пешев януари 8, 2026
Елина отвори очи и веднага усети промяната. Не беше в мебелите, в пердетата, в меката светлина на...
Read More Read more about Елина отвори очи и веднага усети промяната. Не беше в мебелите, в пердетата, в меката светлина на лампата, която уж успокояваше. Промяната беше във въздуха, в лекото забавяне на стъпките зад вратата, в начина, по който хората спираха да говорят, щом наближаваха стаята ѝ.
Емили не забрави деня на уволнението. Не защото беше шумен или драматичен. Беше прекалено тих, прекалено подреден, като стая, в която някой е прибрал всичко ценно, а е оставил само праха да свидетелства. Screenshot_19
  • Без категория

Емили не забрави деня на уволнението. Не защото беше шумен или драматичен. Беше прекалено тих, прекалено подреден, като стая, в която някой е прибрал всичко ценно, а е оставил само праха да свидетелства.

Иван Димитров Пешев януари 8, 2026
Емили не забрави деня на уволнението. Не защото беше шумен или драматичен. Беше прекалено тих, прекалено подреден,...
Read More Read more about Емили не забрави деня на уволнението. Не защото беше шумен или драматичен. Беше прекалено тих, прекалено подреден, като стая, в която някой е прибрал всичко ценно, а е оставил само праха да свидетелства.
Направих крачката бавно, сякаш подът беше тънък лед, който може да се пропука от най-лекото движение. Screenshot_15
  • Без категория

Направих крачката бавно, сякаш подът беше тънък лед, който може да се пропука от най-лекото движение.

Иван Димитров Пешев януари 8, 2026
Направих крачката бавно, сякаш подът беше тънък лед, който може да се пропука от най-лекото движение. Музиката...
Read More Read more about Направих крачката бавно, сякаш подът беше тънък лед, който може да се пропука от най-лекото движение.
През последните три месеца жена ми се променяше по начин, който не можех да пренебрегна. Screenshot_11
  • Без категория

През последните три месеца жена ми се променяше по начин, който не можех да пренебрегна.

Иван Димитров Пешев януари 8, 2026
През последните три месеца жена ми се променяше по начин, който не можех да пренебрегна. Казвам се...
Read More Read more about През последните три месеца жена ми се променяше по начин, който не можех да пренебрегна.
Когато се родиха близнаците, светът ми се сви до две малки лица и един безкраен кръг от плач, кърмене и люлеене. Screenshot_9
  • Без категория

Когато се родиха близнаците, светът ми се сви до две малки лица и един безкраен кръг от плач, кърмене и люлеене.

Иван Димитров Пешев януари 8, 2026
Когато се родиха близнаците, светът ми се сви до две малки лица и един безкраен кръг от...
Read More Read more about Когато се родиха близнаците, светът ми се сви до две малки лица и един безкраен кръг от плач, кърмене и люлеене.
„Блокирах всичките ти карти! Отсега нататък за всяка стотинка ще ме молиш!“ заяви Антон с тържествуващ тон. Screenshot_6
  • Без категория

„Блокирах всичките ти карти! Отсега нататък за всяка стотинка ще ме молиш!“ заяви Антон с тържествуващ тон.

Иван Димитров Пешев януари 8, 2026
„Блокирах всичките ти карти! Отсега нататък за всяка стотинка ще ме молиш!“ заяви Антон с тържествуващ тон....
Read More Read more about „Блокирах всичките ти карти! Отсега нататък за всяка стотинка ще ме молиш!“ заяви Антон с тържествуващ тон.
Трийсет години. Цели трийсет години бяха заедно. Screenshot_1
  • Без категория

Трийсет години. Цели трийсет години бяха заедно.

Иван Димитров Пешев януари 8, 2026
Трийсет години. Цели трийсет години бяха заедно. Светлана гледаше мъжа срещу себе си, онзи, с когото някога...
Read More Read more about Трийсет години. Цели трийсет години бяха заедно.

Разделяне на публикациите на страници

Previous 1 … 34 35 36 37 38 39 40 … 2 669 Next

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.