Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
Сега съм на седемдесет и осем. Живот, изпълнен с труд, но и с изобилие. Отгледал съм три деца – Даяна, Асен и Теодора. И осинових Иван Screenshot_1
  • Без категория

Сега съм на седемдесет и осем. Живот, изпълнен с труд, но и с изобилие. Отгледал съм три деца – Даяна, Асен и Теодора. И осинових Иван

Иван Димитров Пешев ноември 2, 2025
Сега съм на седемдесет и осем. Живот, изпълнен с труд, но и с изобилие. Отгледал съм три...
Read More Read more about Сега съм на седемдесет и осем. Живот, изпълнен с труд, но и с изобилие. Отгледал съм три деца – Даяна, Асен и Теодора. И осинових Иван
Студената, флуоресцентна светлина на офиса сякаш жужеше в унисон с подигравката. Дванадесет години. Дванадесет години от живота ми, прекарани в тази сграда, взирайки се в екрани, пропускайки рождени дни, отлагайки почивки. Дванадесет години вярност, която се изпари в мига, в който видях фиша за заплатата на Десислава. Screenshot_9
  • Без категория

Студената, флуоресцентна светлина на офиса сякаш жужеше в унисон с подигравката. Дванадесет години. Дванадесет години от живота ми, прекарани в тази сграда, взирайки се в екрани, пропускайки рождени дни, отлагайки почивки. Дванадесет години вярност, която се изпари в мига, в който видях фиша за заплатата на Десислава.

Иван Димитров Пешев ноември 2, 2025
Студената, флуоресцентна светлина на офиса сякаш жужеше в унисон с подигравката. Дванадесет години. Дванадесет години от живота...
Read More Read more about Студената, флуоресцентна светлина на офиса сякаш жужеше в унисон с подигравката. Дванадесет години. Дванадесет години от живота ми, прекарани в тази сграда, взирайки се в екрани, пропускайки рождени дни, отлагайки почивки. Дванадесет години вярност, която се изпари в мига, в който видях фиша за заплатата на Десислава.
Съпругата ми често е затрупана с работа, така че обикновено съм само аз и момчетата. Миналия уикенд ги заведох на панаир край пътя. Screenshot_5
  • Без категория

Съпругата ми често е затрупана с работа, така че обикновено съм само аз и момчетата. Миналия уикенд ги заведох на панаир край пътя.

Иван Димитров Пешев ноември 2, 2025
Съпругата ми често е затрупана с работа, така че обикновено съм само аз и момчетата. Миналия уикенд...
Read More Read more about Съпругата ми често е затрупана с работа, така че обикновено съм само аз и момчетата. Миналия уикенд ги заведох на панаир край пътя.
Преди няколко дни синът ми Мартин каза, че очакват бебе. Новината трябваше да ме изпълни с чиста, нефилтрирана радост. И ме изпълни, но само за миг. Беше като проблясък на слънце в буреносен ден – кратък и веднага погълнат от облаци Screenshot_1
  • Без категория

Преди няколко дни синът ми Мартин каза, че очакват бебе. Новината трябваше да ме изпълни с чиста, нефилтрирана радост. И ме изпълни, но само за миг. Беше като проблясък на слънце в буреносен ден – кратък и веднага погълнат от облаци

Иван Димитров Пешев ноември 2, 2025
Преди няколко дни синът ми Мартин каза, че очакват бебе. Новината трябваше да ме изпълни с чиста,...
Read More Read more about Преди няколко дни синът ми Мартин каза, че очакват бебе. Новината трябваше да ме изпълни с чиста, нефилтрирана радост. И ме изпълни, но само за миг. Беше като проблясък на слънце в буреносен ден – кратък и веднага погълнат от облаци
Студената сутрешна светлина се процеждаше през щорите от истинска дървесина, осветявайки частици прах, които танцуваха мързеливо в скъпия въздух на спалнята. Мартин закопчаваше маншетите на ризата си Screenshot_1
  • Без категория

Студената сутрешна светлина се процеждаше през щорите от истинска дървесина, осветявайки частици прах, които танцуваха мързеливо в скъпия въздух на спалнята. Мартин закопчаваше маншетите на ризата си

Иван Димитров Пешев октомври 31, 2025
Студената сутрешна светлина се процеждаше през щорите от истинска дървесина, осветявайки частици прах, които танцуваха мързеливо в...
Read More Read more about Студената сутрешна светлина се процеждаше през щорите от истинска дървесина, осветявайки частици прах, които танцуваха мързеливо в скъпия въздух на спалнята. Мартин закопчаваше маншетите на ризата си
Бившият ми приятел ми подари плюшено мече, което държеше букет в едната лапа и кутия в другата. Знаеше колко не харесвам тези „събирачи на прах“. Казах му, че по-добре да ми беше купил бургери, отколкото този боклук! Screenshot_2
  • Без категория

Бившият ми приятел ми подари плюшено мече, което държеше букет в едната лапа и кутия в другата. Знаеше колко не харесвам тези „събирачи на прах“. Казах му, че по-добре да ми беше купил бургери, отколкото този боклук!

Иван Димитров Пешев октомври 31, 2025
Бившият ми приятел ми подари плюшено мече, което държеше букет в едната лапа и кутия в другата....
Read More Read more about Бившият ми приятел ми подари плюшено мече, което държеше букет в едната лапа и кутия в другата. Знаеше колко не харесвам тези „събирачи на прах“. Казах му, че по-добре да ми беше купил бургери, отколкото този боклук!
Избрах хубаво веган ресторантче, за да отпразнувам рождения си ден с 7 приятели. Седмина души, които познавах от години. Седмина, с които бях споделяла смях и тревоги. Поне така си мислех. Screenshot_10
  • Без категория

Избрах хубаво веган ресторантче, за да отпразнувам рождения си ден с 7 приятели. Седмина души, които познавах от години. Седмина, с които бях споделяла смях и тревоги. Поне така си мислех.

Иван Димитров Пешев октомври 31, 2025
Избрах хубаво веган ресторантче, за да отпразнувам рождения си ден с 7 приятели. Седмина души, които познавах...
Read More Read more about Избрах хубаво веган ресторантче, за да отпразнувам рождения си ден с 7 приятели. Седмина души, които познавах от години. Седмина, с които бях споделяла смях и тревоги. Поне така си мислех.
Най-сетне. След четиридесет и пет години като педиатър, в които бях видяла хиляди детски очи – уплашени, любопитни, трескави – моите собствени очи най-после имаха Screenshot_5
  • Без категория

Най-сетне. След четиридесет и пет години като педиатър, в които бях видяла хиляди детски очи – уплашени, любопитни, трескави – моите собствени очи най-после имаха

Иван Димитров Пешев октомври 31, 2025
Аз (68 г.) се пенсионирах. Най-сетне. След четиридесет и пет години като педиатър, в които бях видяла...
Read More Read more about Най-сетне. След четиридесет и пет години като педиатър, в които бях видяла хиляди детски очи – уплашени, любопитни, трескави – моите собствени очи най-после имаха
Отгледах доведения си син, откакто беше на 5. Майка му почина, а аз го обичах като свой. Сега, на 20 години, той се ожени, но не бях поканен на сватбата. Почувствах се предаден. Screenshot_1
  • Без категория

Отгледах доведения си син, откакто беше на 5. Майка му почина, а аз го обичах като свой. Сега, на 20 години, той се ожени, но не бях поканен на сватбата. Почувствах се предаден.

Иван Димитров Пешев октомври 31, 2025
Отгледах доведения си син, откакто беше на 5. Майка му почина, а аз го обичах като свой....
Read More Read more about Отгледах доведения си син, откакто беше на 5. Майка му почина, а аз го обичах като свой. Сега, на 20 години, той се ожени, но не бях поканен на сватбата. Почувствах се предаден.
Миналата седмица на вечеря един непознат се развика на 6-годишната ми дъщеря, Лия. Случката беше абсурдна, почти сюрреалистична. Бяхме в един от онези ресторанти, в които хората отиват, за да бъдат видени Screenshot_9
  • Без категория

Миналата седмица на вечеря един непознат се развика на 6-годишната ми дъщеря, Лия. Случката беше абсурдна, почти сюрреалистична. Бяхме в един от онези ресторанти, в които хората отиват, за да бъдат видени

Иван Димитров Пешев октомври 30, 2025
Миналата седмица на вечеря един непознат се развика на 6-годишната ми дъщеря, Лия. Случката беше абсурдна, почти...
Read More Read more about Миналата седмица на вечеря един непознат се развика на 6-годишната ми дъщеря, Лия. Случката беше абсурдна, почти сюрреалистична. Бяхме в един от онези ресторанти, в които хората отиват, за да бъдат видени

Разделяне на публикациите на страници

Previous 1 … 71 72 73 74 75 76 77 … 2 669 Next

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.