Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Баща, загубил сина си в Стара планина, построи най-високия храм у нас
  • Новини

Баща, загубил сина си в Стара планина, построи най-високия храм у нас

Иван Димитров Пешев март 8, 2023
bashasykaskdasodkas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Хора от цяла България се обединиха, за да построят най-високия храм в страната ни – “Св. Св. Николай и Пантелеймон”. Святото място е изградено в памет на загиналите алпинисти и туристи в централната част на Стара планина. Негов вдъхновител е Петко Илиев от Сопот.

През 2003 г. лавина отнема живота на сина му в Стара планина. Петко обаче успява да трансформира страданието си. От загубата му се ражда място, което да лекува стотици човешки души, изпитали болка като неговата.

“Да загубиш детето си е едно от най-страшните неща. Времето не лекува, болката си остава. Ако не се мобилизираш да правиш нещо, ти си загубен”, казва Петко Илиев.

Баща, загубил сина си в Стара планина заради лавина, построи най-високия храм у нас в Сопот – PlovdivNow.bg

През зимата на 2003 г. синът на Петко Илиев остава завинаги в прегръдките на Стара планина. От тогава досега всяка година там намират смъртта си средно по двама души. А след някой от тях дори не остава и следа, съобщава bTV.

Баща, загубил сина си в Стара планина заради лавина, построи най-високия храм у нас в Сопот – PlovdivNow.bg

Няколко месеца след трагедията Петко намира сили да трансформира болката си в добрина. Започват първите копки за най-високо разположения храм в България, на няколко метра от хижа “Рай” в Стара планина.

До завършването на святото място ще изминат цели 15 години. Мястото е трудно проходимо. До там се стига само пеша или на кон. Всички материали за храма са изнесени на конете на Пейо, който по това време работи към хижа “Рай”. Зарежда я с провизии и е водач на планински преходи с коне.

Баща, загубил сина си в Стара планина, построи най-високия храм у нас (ВИДЕО)

“Всички се възхищаваха и се чудеха как става на това недостъпно място, всичко на гръб, самари на коне. Радваха се хората и всеки с каквото можеше помагаше”, разказва Пейо.

В каузата се включват доброволно стотици хора от цяла България.

Баща, загубил сина си заради лавина, построи най-високия храм у нас

“Българинът има голямо сърце и душа. Всеки един човек, който е идвал там, има нещо с душата си. Бяхме си разпределили работата по райони. Имаше отговорници за Русе, Пловдив, Пазарджик, които да търсят спонсори и хора, които да помагат и работата тръгна. Иво Танев занесе на гърба си каменния кръст, който тежи около 40 кг”, разказа още Петко Илиев.

Камък по камък, ден след ден храмът е построен.

“Всеки един вече, който е донесъл камък, съм го снимал. Дори тези, които са носели камъни и мен ме е нямало, са ми оставяли с бележки от кого е. Камъни се донесоха от много места, не само от България – от Алпите, Мусала”, допълва Петко.

Рамо до рамо с Петко Илиев през годините на построяването на храма е и Милена Стойкова, която работи по създаването на документален филм за храма. Той носи работното име “Щастливите камъни” и за да бъде завършен е необходимо да бъдат събрани още средства.

На 27 октомври 2019 г. храмът е завършен и осветен от пловдивския митрополит Николай. В каменните му стени Петко вгражда малка подкова, обърната с рогцата надолу ‒ символ на сполетялото нещастие, и в почит към загиналите по планинските стръмнини коне. И докато вървят думите на дядо Николай, пред очите ни изплуват финалните надписи на филма. „В този ден и душите бяха там, при щастливите камъни”.

Днес, храмът е посещаван от хиляди хора ежегодно, като това красиво творение ще остане в историята за поколения напред.

Храмът също има нужда от финансова подкрепа, за да продължи да се поддържа. Който иска да помогне с дарение, може да се свърже с Петко и Милена:

Петко Илиев – 0877234249
Милена Стойкова – 0897296377

Споделете тази статия с вашите приятели!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Нашенка изчезна преди 10 г. в Германия, най-сетне стана ясно какво се е случило с нея
Next: Нова тв съобщи извънредна трагедия: Самолет падна на летището в Лесново

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.