Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Бистра с неочаквани разкрития за участник в Островът на 100-те гривни след финала
  • Без категория

Бистра с неочаквани разкрития за участник в Островът на 100-те гривни след финала

Иван Димитров Пешев декември 14, 2024
Screenshot_16

Сочената неведнъж като „най-силна“ участничка в „Островът на стоте гривни“ – Бистра, успя да оцелее почти до самия финал на риалитито и очаквано се превърна в една от любимките на зрителите.

Припомняме, че в последния епизод тя получи възможно най-емоционалния жест от страна на друг участник, след като Дзами се отказа от играта в нейна полза. Оказа се обаче, че той далеч не е единственият, показал човечност и разбиране към Бистра и тя не пропусна да сподели това с последователите си в социалните мрежи, изливайки щедро чувствата си.

Ще се изненадате за кого говори и какво точно разказва в поста си.

„Споделям нещо от сърцето си в публичното пространство: За първи път видях на живо Мая Пауновска на Терминал 2, 13/06/24г., заминавайки за Филипините. Видях я красива, фина, усмихната и земна.

Името й е записано в историята на най-силната в света Българска школа по художествена гимнастика с принос за високи спортни постижения за България! Бях респектирана!

Човек от екипа на Островът на стоте гривни ни държеше разделени през дългия и изтощителен път до пристигането на приключенския остров и първия снимачен ден.

Двете спонтанно и интуитивно се събрахме, заедно с другите сълагерници, за да живеем в един лагер на този Остров. От първия ден с нея започнахме да си помагаме за адаптацията в новата среда и трудните условия за живот. Това е далечен остров, пясък, вода и джунгла, нов хабитат с опасен животински свят, тежък тропически климат с минимум храна за оцеляване…

Въпреки тези съпътстващи неща, ние се сближавахме приятелски и се разбирахме.

Мая демонстрира към мен силно приятелство, отдаденост, майчина грижа (сякаш усещах мама до мен, когато ме завива или ми прави прически..), вдъхваше ми спокойствие и в същото време увереност. Оценявам Мая, като Човек и Приятел! Обичана жена и обичаща майка! Нейният почерк личи в добре възпитаните й деца Елена и Ивчо. Откликнах на нейното приятелство от ден първи на чужда земя и всред непознати хора.

Тя беше единственият човек, който ме посрещна на българското летище в ранните часове на деня, когато играта на Острова свърши, закара ме вкъщи …и след няколко дни, когато бях в изтощено физическо състояние ме закара в Пирогов… и след няколко дни отново се случи…

И тук думите са излишни…

Обичам те Мая. Обръщам се към тези, които са увлечени в омраза към нея: Не я съдете! Не ѝ вменявайте вина! Не я упреквайте! Спрете с тези осъждащи коментари към нея! Тя е Личност със Сърце и Душа! Любяща и отговорна майка! Обичам те, Мая Пауновска, преди, сега и завинаги!

Твоят коментар

Continue Reading

Previous: Императорът на Игри на волята Мартин си призна греховете
Next: Скандална мълва за ареста на Димо Алексиев! Ето какви ги е вършил малко преди да го закопчаят

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.