Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • България помага на баба Роза, която сама се грижи за две внучета
  • Новини

България помага на баба Роза, която сама се грижи за две внучета

Иван Димитров Пешев декември 22, 2022
basgkasdkasgas.png

Цяла една община се обедини в името на доброто. С труд и лични средства доброволци възстановяват дома на самотна баба, която отглежда двете си внучета. За предколедното чудо разказва Диана Теодосиева.

Роза се грижи сама за двамата си внуци – Васил и Дани. Заради заболяването на по-малкия тя няма възможност да работи и вече години наред се опитва да се справя без чужда помощ.

„Беше ужасно, той е със заболяване. В началото много често се налагаше с пристъпи да бъде в болница. Даже са ми казвали „това дете няма да оживе“, то посиняваше, тежко дишаше, но аз казвах „Ще се оправи, това си е моето детенце, ще се оправи“ и сега вече той е първокласник, ходи на училище, трудничко му е все още, но има ресурсни учители, които се занимават с него“, разказва жената.

7-годишният Васил има няколко тежки заболявания, а между голите стени в апартамента им в Радомир, възрастната жена се опитва да създаде условия за децата, макар и с оскъдни средства.

Не изпускай тези оферти:

„Тук беше ужасно, стените в кухнята бяха с мухъл, когато някой идваше на гости ми беше много неудобно да му покажа каква кухня имам, защото нямаше вода. Децата спяха на някакво креватче само на една дъска“, разказва Роза.

От месец детето е със 100% ТЕЛК с чужда помощ. „Доходите ми бяха много ниски, беше много трудно. Помощи за децата даваха, но като платиме ток, вода“, въздъхва Роза.

Дни преди Коледа чудото им се случва. Доброволци от цялата община решават да обновят апартамента им, а десетки души изпращат подаръци за двете деца.

„Тя се опитва някаква хигиена да поддържа. Децата са винаги спретнати, чистички, много добре възпитани, тя просто е чудесен човек и ние решихме да ѝ направим един коледен подарък, ремонт на кухня, която тя нямаше.

Нямаше течаща чешма, дори нямаме идея, тя не ни пускаше в тази кухня да влезем, докато в един момент не ѝ взехме една пералня, за да я вкараме вътре и се наложи да влезем и видяхме за какво става въпрос – миене на чинии в кофа, носене на вода от банята“, разказва Нели Димитрова, която е доброволец и близка на Роза.

На прага на зимата в апартамента на семейството все още дори няма отопление. „В момента се отопляваме на духалка. Ако тази духалка се развали, не знам какво ще правиме. Те децата ходят на училище, там е топличко, но когато не са на училище, вкъщи, трябва да им е топличко“, казва Роза.

Очаква се семейството да получи нов климатик, ще бъде сменена дограмата. Роза не може да сдържи сълзите си.

Коледните празници ще посрещнат скромно, но с усмивка, защото вярват в чудеса.

„По Коледа се случват чудеса. Едно чудо, че ще имаме кухня, че децата ще имат креватчета и най-важното банята да ни се оправи, за да можем да се къпем“, казва Роза.

Така, обединени около доброто, доброволците от Радомир и Роза вече са по-близки. Защото заедно връщат усмивката на малките Васил и Дани.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Потрес: Ето колко пари получава публиката в Стани богат
Next: Забрави за Андреа! Ново щастие за Кубрат Пулев, вижте коя красавица е до боксьора

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.