Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българска туристка гневна: Откога тази такса е задължителна? Дерат ни навсякъде с нея
  • Новини

Българска туристка гневна: Откога тази такса е задължителна? Дерат ни навсякъде с нея

Иван Димитров Пешев август 25, 2023
tqregdsgerger.png

“Защо напоследък всички туристически агенции включват като задължително доплащане бакшиш за шофьор и екскурзовод? Без значение в Европа, Азия или Африка? 30-40-50 евро…. Това не е ли доброволен акт и по лична преценка, ако съм доволна от услугата? Задължително…???!!! Започвам да се ядосвам, като видя тези задължителни бакшиши! Мога ли да откажа на агенцията и с какъв довод? Не оспорвам “такса обслужване”, която е включена в цената обикновено, а така наречения “задължителен бакшиш”!” Това попита огорчена българка във Фейсбук.

Жената получи и изчерпателен отговор от потребителка на социалната мрежа:

Сега е моментът! Ето как да спестим стотачки за празнуване на ЧНГ

“Хубав въпрос, но като човек, който води групи все в Африка, Азия и Латинска Америка, мога да ти кажа, че местните партньорски агенции вече направо си го пишат, че и какъв размер да е бакшишът. И това е от години. Не са виновни местните туроператори или агенти. Те просто изпълняват препоръките, за да са сигурни, че групите им ще са добре приети и обслужени.

Преживях истински шок с любимия си гид в Африка преди две години. Да, той е невероятен като водач на сафари – той е и шофьор, и гид, и носач, товарач, просто ви е и майка, и баща. Не само това, той излиза извън преките си задължения, създава невероятна атмосфера и се грижи.

След като го открих при първото си пътуване преди 5 години, аз държа на него всеки път, дори и да сме няколко джипа, аз държа той да е до мен, защото знам, че мога да разчитам на него. Винаги сме събирали пари предварително, особено като пътувахме като приятели и аз казвах да седят в човек от групата, не в мен и да решаваме къде на кого и колко да даваме.

С по-претенциозни хора, нивото на местата за настаняване при сафарито се вдигна. Доволна съм от човека и затова, усещайки, че става нетърпелив, накрая на едно сафари преди две години, гордо му казах, че ще получи 150 долара бакшиш, като от събраните от хората бяха 120, а аз добавих и 30 от себе си, защото смятах, че ги заслужава. Какъв беше шокът ми, когато той ме погледна и каза “Направи ги 200!” Онемях.

Все едно не виждах пред очите си същия човек. Дълго след това прехвърлях в ума си изражението и думите му. Разбира се, не му дадох 200, а колкото бях нагласила. Тъй като вече имам няколкогодишно сътрудничество със същата компания, която е безупречна, познавам добре и шефа им, с който си имам приказка, един ден в онлайн разговор му споделих историята и изискването за 200 долара бакшиш.

Исках да знам какво се случва и не е ли в крайна сметка това въпрос на преценка на клиента. Той се усмихна сконфузено и каза, че всъщност при тези по-луксозни сафарита, нормално бакшишът е по 10 долара на човек на ден за водача на сафарито. Излизаше наистина 200 долара според клиентите и дните. Но той се опита да ме утеши, че ако ние не сме доволни, разбира се, може и да не даваме такива пари…

После казал на моя човек, че съм се оплакала. Той ми каза, че шефът му е казал… Стана мазало. Простихме си, изчистихме недоразуменията и той остана до мен и е с всяка следваща група, макар че заради качествата му, за които има много отзиви от доволни клиенти в интернет, той става и все по-търсен. Мислиш ли, че след този случай не държа в ума си тези 10 долара на човек на ден?

Да, агенциите вече слагат това изискване, защото те познават особеностите на местния туризъм и винаги е по-добре да се съберат в началото и да не се мисли след това за бакшиши, защото особено към края на всяка екскурзия хората са привършили парите и не слагат в ума си тази грижа, ама водачите трябва да мислят за това, защото след време ще дойдат пак с друга група и искат групите им да са качествено и старателно обслужени.

Обиден виетнамски шофьор ми върна малкия бакшиш, който му дадохме при първото ни пътуване в тази страна през 2017-а. И аз се уча какво и как очакват, но сега партньорите ми направо си пишат колко на гидовете, колко на шофьорите на ден”.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Гордей се България, Лора Христова със злато от Световното първенство по летен биатлон в Брезно-Осърбле
Next: Нашенец за българите, тръгнали към Гърция: Взимайте каймата от Кауфланда, а булката

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.