Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Български емигрант за живота в Германия: Затръшнаха ми вратата, щом разбраха, че съм българин
  • Новини

Български емигрант за живота в Германия: Затръшнаха ми вратата, щом разбраха, че съм българин

Иван Димитров Пешев юли 19, 2023
tertertfdfdyght.png

Противно на мнението, че животът в чужбина е песен, много българи зад граница споделят за трудности при приспособяване към живота там. Не отричат обаче, че в повечето случаи социалните придобивки и комфорта на живот са много по-големи, отколкото България.

Дуисбург е един от градовете в Германия , в които има най-много българи.

Предимно става въпрос за роми от големите махали в Пловдив, София, Сливен, Шумен и др.

Емигрантът Идрис Махмуд разказа за живота и трудностите в Дуисбург, за бюрокрация и за разликите в манталитета в Германия и България.

„На 31 години съм. Роден съм в Пловдив, „Столипиново“, учил съм в „Найден Геров“, владея немски език“ Работя като професионален шофьор. Женен съм и имам две деца. От 4 години живея в Германия“.

„В Марксло, кварталът в Дуисбург, в който се намирам, за разлика от „Столипиново, шансът да си намеря работа е много по-голям. Инфраструктурата е по-добра и е по-чисто.“

„За да си наемеш квартата трябва да имаш посредник, в повечето това са турци. Наемите са минимум 750 до 1000 евро. Взимам помощи за квартирата – половината цена ми я плаща държавата. Обаче, за да получиш помощи, се изискват много документи. Тук бюрокрацията е сериозна“

„На училищата в Пловдив бих дал оценка максимум „3“ по десетобалната система. За немските – „7-8″. Тук повече внимание се обръща на децата, има глоби, ако детето не ходи на училище“.

„Повечето българи тук работят като шофьори и строители. Работодателите в повечето случаи са турци или кюрди. Аз лично не познавам мой сънародник да работи за немец. Не се изисква образование, а език.“

„В Германия има расизъм. Спрямо другите мигранти към нас, българите, се държат различно. Веднъж доставях пералня на един клиент. Той ме погледна и ме попита: Откъде идваш? Затвори ми вратата, щом му казах, че съм българин. След това се е обадил на моят диспечер и е казал, че не иска българин да му доставя каквото и да е. След това пък моите шефове направиха така че този мъж да не получава вече нищо от куриерските фирми.“

„Има липса на лекари и лекарства, няма особено разлика между тях и тези в България – бавно те обслужват. Например моето дете се разболя и първоначално никой не можеше да разбере какво му е. По-късно пък 20 дена им трябваха да му  изкарат епикриза.“

„На всички, които искат да емигрират на Запад, съветвам първо малко да понаучат езика и някакъв занаят. Условията за живот са много по-добри в Германия. Не виждам причина да се връщам в България“, допълни той.

Continue Reading

Previous: Огромна промяна: 6 дълги ваканции за учениците
Next: Деси Стоянова би шута на Сашо Кадиев, смени го с този мъж

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.