Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • В 4 клас той дал важно обещание на приятелката си със синдром на Даун. След години го спазил
  • Новини

В 4 клас той дал важно обещание на приятелката си със синдром на Даун. След години го спазил

Иван Димитров Пешев август 13, 2023
bennnqwrqs.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Като деца Бен Мозер и Мери Лапковиц са най-добри приятели. Децата станали приятели във втори клас и практически не се разделили през цялото прогимназиално училище.

Веселото, енергично и усмихнато момченце винаги се грижело за момичето със синдром на Даун.

Момчето пазело приятелката си и не позволявало на другите деца да я обиждат. А в четвърти клас, като видя какъв красавец е по-големият му братовчед, който отивал на своя бал, Бен обещал на Мери: в бъдеще те ще отидат на този празник заедно!

През годините пътищата на децата се разделят. Бен е преместен в друго училище, където става член на местния футболен отбор. Съдбата на Мери също се оказала свързана с този спорт.

Бащата на момичето, учител по математика, тренирал отбора на нейното училище в свободното си време и момиченцето обичало да помага на своя родител.

Мери и Бен се срещнали отново след футболен мач. Разпознавайки своята приятелка от детството, момчето не я подминало. Напротив, думите на отдавнашното обещание изплували в главата на младия мъж.

Без много да му мисли, Бен взел решение и един ден се появил на прага на дома на Мери с куп балони!

Поканата да отидат заедно на бала изненадало момичето. Самата тя първоначално смятала да отиде на празника с приятели. Приятната изненада в лицето на Бен дошла точно навреме!

След като научи, че двойката ще се появи на бала, дори началната учителка, който някога преподавал на двете деца, дошъл там. Жената била извънредно щастлива да види Мери и Бен заедно.

Учителката си спомня: „Бен винаги се грижеше за Мери, като се уверяваше, че е усмихната и щастлива“, казва тя. „Наричах Мери „Малката Мери Слънчицето“, защото тя беше слънчевата светлина в нашата класна стая.“

Цяла вечер Бен, както преди много години, държал под око специалната си приятелка, като държал да се увери, че лицето й винаги е усмихнато.

Братът на Мери пък написал, че Бен е „усмихнал лицето на Мери и върна вярата ми в човечеството“.

Появявайки се в своите тоалети, необичайната двойка се превърнала в абсолютния пирон на вечерта. Мери била щастлива както никога!

 

Смятаме, че родителите на Бен трябва да се гордеят с такъв син. Човекът не се поддал на социалните предразсъдъци и пренесъл приятелството си невредимо през всичките тези години.

От тази история става някак леко на душата …

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Извънредни новини за състоянието на Сашка Васева! Тя проговори
Next: В този БГ град жилищата са най-големи, получавате истински палат

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.