Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ген. Мутафчийски: Днес ще си позволя да Ви кажа това, което заслужавате да чувате всеки ден
  • Новини

Ген. Мутафчийски: Днес ще си позволя да Ви кажа това, което заслужавате да чувате всеки ден

Иван Димитров Пешев април 7, 2022
gegegenntemtuasf.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Генерал-майор проф. д-р Венцислав Мутафчийски с поздравителен адрес към всички медицински служители по случай днешния празник. На 7-ми април отбелязваме Световния ден на здравето и професионален празник на здравния работник!

Днес признанието е за всички лекари, медицински сестри, акушери, фармацевти, физиотерапевти, санитари и на всички, отдали се на грижите за човешкото здраве. Днес ще си позволя да Ви кажа това, което заслужавате да чувате всеки ден!

За мнозина може да прозвучи като клише, но знам, че Вие ще ме разберете. Медицината не е занаят, тя е призвание, а животът на всички, посветили му се – труден, често неблагодарен, но героичен. Защото пренебрегваш себе си, за да служиш на другите, борейки се денонощно за доверието им.

Доверие, което, Вие колеги, градите със сърцатата си работа. Доверие, което оправдахте в условията на пандемия и извънредна обстановка и което продължавате да затвърждавате, защото битката с COVID-19 не е приключила.

В много насоки сме първи, в много дейности – иновативни. Днес ВМА е това, което е, благодарение на всички Вас. Защото пред пациента стоите Вие с лицата, сърцето и отговорността си и дори и най-съвременните технологии, с които разполагаме, не печелят спокойствието и доверието на нашите пациенти – правите го Вие.

Гордея се с Вас и Ви благодаря – за увереността, за емпатията и хуманността, за упоритостта! Вие сте пример за висок професионализъм и морал! Вие сте пример и за бъдещите военни лекари – вече 96 на брой млади момичета и момчета, които черпят от Вашия заряд и опит, и които вярвам, че ще станат отлични медицински офицери.

Скъпи курсанти, дерзайте в същия дух, бъдете все така борбени и целеустремени, за да сте достойни наследници на основателите на българската военномедицинска служба!

Колеги, бъдете здрави и силни! Продължавайте да вдъхвате надежда у хората и нека винаги получавате признателността, която заслужавате!

Генерал-майор проф. д-р Венцислав Мутафчийски, д.м.н., FACS

Началник на ВМА

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Предаваме на живо, България изтръпна: Куршум за един от най-важните магистрати в държавата
Next: След пакета Великден: Кабинетът готви нови бонуси заради високите цени

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.