Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Добро сърце: Роден хирург загърби Хановер след 13 години, за да помага на болни в България
  • Новини

Добро сърце: Роден хирург загърби Хановер след 13 години, за да помага на болни в България

Иван Димитров Пешев април 22, 2023
rrasrosriasktyaosyiasy.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

След 13 години работа в един от най-високотехнологичните медицински центрове в света – този в Хановер – български лекар избра да се върне и да спасява пациенти в софийска болница.

Доц. Венелин Герганов сe нарежда сред водещите неврохирурзи в Европа с ключови постижения в борбата с мозъчните тумори, предава Нова тв.

Само преди няколко месеца лекарите у нас не дават големи шансове за оцеляване на Евелина. Огромен тумор притиска мозъчния ствол на жената.

Лекари в Германия са готови да оперират Евелина. Лечението там обаче струва непосилните 50 хиляди евро.

Тогава с нейния случай се ангажира доц. Венелин Герганов, който тъкмо се прибира да оперира в България, след като 13 години работи в международния институт по невронауки в Хановер и е доцент по неврохирургия в Хановерския медицински университет.

“Първо видях снимките и предполагах, че болната ще бъде в много по-лошо състояние.

Тумори с тази локализация са може би 5 до 8% от всички мозъчни тумори, но с тази хистологична характеристика са изключително редки, има описани 20 или 25 случая в световната литература.

Хубавото е, че след тази операция тя не би трябвало да има никакви проблеми”, каза доц. Герганов.

Освен шанс за живот, Евелина получава и надеждата, че ще може да се грижи за 10-годишния си син.

Междувременно доц. Герганов вече поделя времето си поравно между германските и българските си пациенти. Отчита, че в последните години има постоянен поток на болни от нашата страна към Хановер. Избира да работи в „Пирогов“.

“Тези успешни пациенти, които сега оперирахме, са доказателство, че тези неща стават тук. Неврохирургията не е моноспектакъл – тя е екипна игра и хубавото е, че тук има екип, с който можем да работим заедно”, каза доц. Венелин Герганов.

Въпреки това прави сравнението между средствата за здраве у нас и в Германия.

“И най-витуозните хирурзи не могат да работят без адекватна техника, а нашата специалност е все по-зависима от модерните технологии.

Очевидно е, че ресурсите са силно ограничени в България. Младите колеги у нас са едно много интелигентно поколение. Трябва да им се даде и пример, и условия да се развият”, на мнение е доц. Венелин Герганов.

За да помага на наследниците си в неврохирургията, той ще продължи да пътува между София и Хановер, въпреки че семейството вече му липсва.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Момче обещава да полива растенията на възрастна жена, след като тя се мести в старчески дом, намира бележка, оставена в почвата
Next: НАП продава къщата за гости на Милко Калайджиев за 600 бона

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.