Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Дъвка преобърна живота на Ина Дамянова в Англия
  • Новини

Дъвка преобърна живота на Ина Дамянова в Англия

Иван Димитров Пешев март 29, 2023
dasdasvaskykasyiasy.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Търновката заминала преди три години със стотина паунда в Англия, днес оглавява
мениджърски екип в Лондон

30-годишната Ина Дамянова от Велико Търново крачи уверено към все по-големи успехи
в кариерата си на мениджър в Лондон.

 

Тя е пиар в английска рекламна агенция и
пример за това как всеки човек, дори тръгвайки от най-ниското стъпало, може да
постигне много.

 

Работила е по проекти на световни брандове за дрехи, обувки и
храни, а по нейни идеи са снимани десетки реклами за телевизии и списания. Според
болярката рецептата за успешна реализация е съвсем проста и включва три съставки
– труд, упоритост и инициативност.

 

Ина е завършила бакалавър „Връзки с обществеността“ в София, а след това потърсила
работа по специалността си. За кратък период от време се сблъскала с много проблеми
в сектора и била разочарована от българските работодатели.

 

Останала с впечатлението,
че конкурсите за заемане на определени длъжности се печелят много преди същинското
интервю от уговорени кандидати. В крайна сметка започнала работа в столицата като
офиссътрудник.

„Тогава бях на 24 години и всички в екипа ме подценяваха. Не ми даваха шанс за
развитие, което беше основната причина да започна да мисля за напускане и нова
работа. Останах на тази длъжност няколко месеца, колкото да събера пари за приключението,
в което бях решила да се впусна. А именно да потърся късмета си зад граница“,
разказа тя.

 

В края на 2016 година пристигнала в Англия, без да познава никого. Сама си намерила
квартира в покрайнините на Лондон и след като платила за нея, останала само с
50 паунда.

 

Споделя, че и до днес не знае как е успяла да преживее с тази сума,
тъй като тогава нямала работа, а предвид стандарта на живот в мегаполиса оцеляването
с толкова малко пари е почти невъзможно. Без да губи много време започнала да
си търси препитание. Обиколила ресторанти и кафета с надеждата, в някое от тях
да си търсят сервитьорка, но ударила на камък. Минала през няколко супермаркета
и късметът й се усмихнал.

 

Била назначена за помощник в нареждането на щандовете
и следенето на сроковете за годност на продуктите. Намерила си и друга работа
– в магазин за месо, където почиствала след транжирането на месо. Седмица по-късно
пък започнала да разнася рекламни листовки, за да припечели още някой паунд. В
брошурите видяла опция за стаж като пиар в съответната рекламна агенция и се явила
на интервю.

„Имаше около 30 кандидати – повечето бяха от Източна Европа. Свободните места
бяха 3. Усетих лека дискриминация, но все пак ми дадоха шанс да се обуча по техните
стандарти. Това за мен беше огромен успех“, споделя Ина.

Казва, че било много трудно да посещава занятията и да ходи на работа. Парите,
които изкарвала, едва стигали да покрие месечните си разходи.

 

Сега се шегува,
че е оцеляла благодарение на безплатната храна за обяд, която рекламната агенция
осигурявала, но по онова време изпитвала срам за това. Въпреки неволите си вложила
всичко от себе си и изкарала най-добрите резултати в курса. С това дошло и предложението
за работа във фирмата.

 

„Тогава изпитах огромно облекчение. Знаех, че лошото остава зад гърба ми и ме
очакват само хубави моменти. Така и стана. Стартирах от най-ниското ниво на йерархическата
стълбица и лека-полека започнах да се изкачвам. Дадоха ми шанс да реализирам идеите
си.

 

Никога няма да забравя как в продължение на 48 часа правих презентация за
нов продукт – дъвки. Не спирах да дъвча и да работя. Когато го представих мениджърите,
бяха очаровани. Странно е как нещо толкова мъничко по размери като една дъвка
може да преобърне живота ти, защото от онзи момент нататък вече получавах все
по-значими проекти“, разказа 30-годишната жена.

След 3 години упорита работа и десетки безсънни нощи в труд била назначена за
мениджър на екип от 10 души. От тогава до днес отговаря за новодошлите кадри,
които тепърва започват своето развитие в бранша. Казва, че е много вълнуващо да
помага на млади хора, защото вижда себе си във всеки един от тях. Успоредно с
това продължава да създава рекламни проекти, но сега вече подкрепена от новите
служители.

„Когато ми поставят задача, аз информирам екипа, който ръководя, и всички започваме
да работим. След определен период от време имаме съвещание, на което всеки представя
идеята си за това как най-добре може да бъде рекламиран продуктът. Определям кои
са най-добрите предложения, комбинираме ги в едно и доразвивам идеята, за да се
постигне крайният продукт, който фирмата после ще изложи пред съответния поръчител“,
уточни Ина.

 

Болярката споделя, че ако може да върне лентата назад, не би променила нищо от
преживяното, защото всички премеждия са калили характера й и са я превърнали в
силна личност.

Съветва всички хора да не спират да се борят за мечтите си и да
са готови на всякакви лишения в името на успеха. На въпроса дали има намерение
да се върне в България, отговаря категорично.

„Ще се върна, когато явленията корупция и облагодетелстване чрез връзки бъдат
изкоренени“, завършва Ина.

Галина ГЕОРГИЕВА

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Българите полудяха за апартаменти в тези квартали на София, борят се жестоко за тях
Next: Ето как почиваме по великденските и майски празници

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.