Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Дъщеря ми отгледа чуждите деца като свои, а те искат да й вземат апартамента
  • Новини

Дъщеря ми отгледа чуждите деца като свои, а те искат да й вземат апартамента

Иван Димитров Пешев август 14, 2023
fgjhgjrtrtr.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Не ми е приятно да говоря за това. Но децата на зет ми искат да вземат апартамента на починалата ми дъщеря.

Ще разкажа за всичко поред. Аз съм възрастна баба живея на село. През социализма работех във ферма. Тогава това беше престижна добра работа. А годеникът ми тогава беше тракторист. Със сигурност не сме живели в бедност. Винаги имаше достатъчно от всичко в къщата, храна, вода, плодове, имахме и добитък.

Когато бях на 23 години, родих дъщеря, която нарекохме Валя. Не мога да опиша колко се радвах за нея! Бузите й бяха като ябълки, устните й като череши. А какъв образ беше, от малка ни забавляваше. Понякога се смееше толкова много, че можеше да я чуете чак в съседното село. Кой би могъл да знае, че я очаква такава тъжна съдба.

Всичко живо обичаше Валя. Това, до което тя се докоснеше, веднага оживяваше. В училище също се учеше добре и реши, че ще отиде в университет, за да стане агроном. Така и стана. Междувременно учеше и пътуваше през ниви и градини и помагаше със съвети на всички.

Докато учеше се запозна и с годеника си – Петър. Той й преподаваше и веднага хареса Валя с нейната сериозност и умно говорене. Петър вече беше женен, но съпругата му избягала от него при някакъв певец, оставяйки му две деца: Катя и Анастас.

Когато Валя за първи път посети дома на Петър, тя беше много притеснена, но напразно. Малката Катя се приближи до нея и каза: „Здравей, мамо! Отдавна те чакаме“. Малкият Стас също прие Валя като своя майка.

Няколко месеца по-късно те се ожениха. Живееха много добре. Децата много бързо свикнаха с новата майка, а и самата Валя се влюби в тях. Но Валя и Петър не успяха да имат деца заедно.Дъщеря ми много искаше да забременее и искрено не разбираше защо това не може да се случи.

Докато дъщеря ,,о работеше, тя не само получаваше пари, но и трупаше опит. Бързо стана добър специалист, а няколко години по-късно й дадоха апартамент. Известно време там живееха наши роднини. Понякога го даваше на ученици. Но през повечето време беше празен. Там Валя си почиваше и четеше книги, отглеждаше растения. Казваше, че там й било по-лесно да мисли.

Мина време. Катя и Анастаст напуснаха семейното гнездо Валя беше тъжна.

Веднъж Валя ми се обади и изпусна телефона, като връзката прекъсна. Уплаших се и се обадих на Петър, оказа се, че тя се е изнервила и е загубила съзнание.

Поне така каза лекарят. В началото световъртежът беше рядък, а след това взе да се появява все по-често. Валя дори си помисли, че е забременяла, но всичко се оказа много по-лошо, отколкото предполагаше.

На прегледа при лекаря чу:

„Лимфоцитите ти са над нормата, добре е да си направиш преглед.“

Изследването разкри рак на мозъка в четвърти стадий. Не се лекува. Половин година пробвахе да се борим с тази напаст с каквото можем. Но загубихме Нямаше как да спасим Валето.

Петър се държеше много странно на погребението и се сетих само за едно.

– Петьо, защо не дойдоха децата? Не искат ли да се сбогуват с майка си?

– Имат много спешна работа. А и какво ще правят тук?

– Каква работа, Петьо? Майка им е мъртва.

– Е, родната им е жива …

– Кога за последен път са се виждали с родната си, а?

Разговорът беше прекъснат заради роднини, които дойдоха към нас.

Вече не можех да плача за единствената си дъщеря. Сегавече се ядосах много! Струваше ми се, че Петър нарочно е направил това с Валя, че не го е грижа за нея. Но това, което направиха тези деца, ме шокира. Тя ги приюти като свои деца, а те дори не дойдоха на погребението.

Но бях сбъркала за Петър. Той също беше много притеснен от смъртта на Валето. По-малко от 5 дни по-късно той почина от инфаркт точно на нейния гроб.

Но неприятностите не свършиха дотук.Няколко месеца по-късно получих писмо от адвокати от моите внуци. Искаха дял от апартамента на Валя.

В куп закони, които не са ми ясни, хванах само две неща „явяваме се законни кандидати“ и „споразумение за спогодба“. Искаха да делят апартамента на Валя с мен без съд. Тук наистина се ядосах. Има работа по време на погребението, а за адвокати са намерили време.

Със сигурност разбирам, че ме мислят за стара неспособна баба. На мен не ми трябва този апартамент. Но след това, което направиха, как да им го дам. Предпочитам да го даря, но само и само до него да не се докопат моите внуци!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Адвокат разкри скандални факти за евтиното море в Гърция и България
Next: Нова доза разкрития за скандалните цени по морето, хората си носят кафе в термос и сандвичи от дома

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.