Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Дядо Христо, който продава мед и чорапи, ли е най-големият враг на държавата?
  • Новини

Дядо Христо, който продава мед и чорапи, ли е най-големият враг на държавата?

Иван Димитров Пешев февруари 6, 2024
dqdwodoqdksdgkdfgdfg.png

История в социалната мрежа едновременно трогна и ядоса потребителите. Става дума за дядо Христо, който продава мед и чорапи, за да изкара пари за храна и квартира.

За жалост на Петолъчката то е недолюбван от “бизнеса” и срещу него са подавани множесетво сигнали към 112.

“Това е 75-годишният дядо Христо от сунгурларското село Славянци. Продава чорапи и мед, за да изкара за хляб и квартира.

Медът не е негов, остават му два лева на буркан… Срещу дядо Христо има десетки сигнали на тел. 112 от управителя на бензиностанция на Петолъчката , защото  “досаждал” в опит да продаде бурканче мед. Не знам точно как досажда – при мен дойде тихо, плахо, едва му чух гласа. Молеше да купя нещо, защото е гладен.

Докато говорим отстрани на пътя, изневиделица изскочи полицай и му каза да се маха. Оказа се, че дядото е най- големият проблем на властта и на бизнеса. Защо бе, господин полицай, щом не създава проблеми, сърце и съвест нямате ли?

А дядо Христо продава по пътищата, за да има за храна и 50 лева за квартира, в която живеят с бабата. Сами са, синът им починал. Тръгна си щастлив, защото вече може да плати за стаичката, ще останат и за друго.

Аз обаче съм шокирана и от наглеците на въпросната бензиностанция, в която баничката е пет лева, но няма да подадат троха на беден човек , и от хорската жестокост. Дядо Христо пътува на автостоп, така че, ако го срещнете, купете си нещичко…”, разказва журналистката Дани Атанасова.

Оказва се, че дядо Христо продава медец и на ГКПП “Лесово”. Често се качва на стоп при някой тираджии и обратно. Там продажбите са повече, твърдят хора, говорили с него.

За жалост той няма активен телефон. Имал е апарат, но без карта. Хората съветват да се търси кмета на село Славянци, за да му се предаде помощта.

“Познавам лично дядо Ицо от Славянци. От повече от 20 години пътува и продава мед. Много истински и скромен човек. Ако в торбата си има една филия хляб, половината ще я даде на теб.”, пише Цветан Ганчев.

Глас нюз бг

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Безплатни дипломи, но ако емигрират? Така сме спонсорирали развитите страни с 341 млрд. евро!
Next: Джаро и Куката се завръщат в новия сезон на Под Прикритие, Юлиян Вергов ще има основна роля

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.