Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Една от най-богатите бизнес дами загина трагично на круизен кораб в Тихия океан
  • Новини

Една от най-богатите бизнес дами загина трагично на круизен кораб в Тихия океан

Иван Димитров Пешев ноември 9, 2022
turarasrkaskras.jpg

Собственичката на бижутерийната империя Tiffany’s в Турция загина нелепо след падане от круизен кораб в южната част на Тихия океан.

71-годишната Дилек Ертек е паднала в морето край бреговете на Таити, докато е била на почивка с нейния швейцарски приятел, съобщават турски медии. Трагедията е станала на 26 октомври, но досега не е била оповестявана в медиите.

Полицията е разпитала 74-годишният ѝ приятел, когато корабът Norwegian Spirit е акостирал три дни по-късно.

Той е освободен без обвинение.
Съобщава се, че екипажът е държал приятелят ѝ под наблюдение, докато корабът пристигне в пристанището Папеете, столицата на Френска Полинезия, тъй като синът на г-жа Ертек Гьокче Атук твърди, че бижута са изчезнали от каютата ѝ.

Не изпускай тези оферти:

Видеонаблюдението е показало, че Ертек е паднала на 26 октомври, но не е била обявена за изчезнала в продължение на 20 часа.

Дилек Ертек отваря първия магазин на Tiffany & Co в Истанбул през 1995 г. и е доставчик на марката в Турция.

Tiffany & Co. е специализирана в търговията с луксозни бижута и специализирани стоки със седалище на Пето авеню в Манхатън.

Продава бижута, сребро, порцелан, кристал, канцеларски материали, аромати, бутилки за вода, часовници, лични аксесоари и кожени изделия. Към 2018 г. Tiffany управлява 93 магазина в САЩ и 321 магазина по целия свят.

Още новини:

А ктьорът ветеран Лесли Филипс, известен с ролите си в популярната поредица от комедийни филми „Давай“, както и като гласа на Разпределителната шапка в три от филмите за Хари Потър, е починал на 98-годишна възраст, съобщават Ройтерс и Асошиейтед прес, цитирани от БТА.

Неговият агент Джонатан Лойд е потвърдил, че Филипс е починал „мирно в съня си“ в дома си.

Първите филмови изяви на родения в Тотнъм през 1924 г. Лесли Филипс датират от 30-те години на миналия век. Актьорът ще бъде запомнен с преувеличеното си комично пресъздаване на английската висша класа, след като участва във филми като „Давай, сестро“ (1959), „Давай, учителю“ (1959), „Давай, полицай“ (1960).

Филипс става известен и с емблематичните си „зарибяващи“ фрази като „Динг донг“, „Е, здравей“ и „Аз казвам!“

По-късно Лесли Филипс преминава към по-драматични роли, включително във филма „Венера“ (2005), в който се снима заедно с Питър О’Тул. Ролята му носи номинация за награда БАФТА за най-добър актьор в поддържаща роля.

Освен в киното Филипс има изяви на сцената, в телевизията и радиото.

През 2014 г. актьорът получава инсулт, докато пазарува в Лондон, но се възстановява успешно.

През 2008 г. Лесли Филипс е обявен за Командор на Ордена на Британската империя като признание за актьорската му кариера.

„Загубих прекрасен съпруг, а публиката загуби истински велик шоумен.

Той просто беше национално съкровище“, каза съпругата му Зара Кар пред в. „Сън“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Елхово почерня от скръб-Убитият полицай готвел голяма сватба
Next: Дават заплата 1375 евро, плащат квартира, коледни и летни бонуси, надбавки и се почива 2 дни в седмицата. Ето къде

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.