Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Емил Елмазов предупреждава: Не си продавайте земята на село, ограждайте я, пазете я. Създавайте малки резервати
  • Новини

Емил Елмазов предупреждава: Не си продавайте земята на село, ограждайте я, пазете я. Създавайте малки резервати

Иван Димитров Пешев март 25, 2023
emgaisgsgkasgasl.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Вие знаете сега, че ерозивният колит, улцерозният колит, ракът на дебелото черво
станаха напаст божия заради денатурираните храни. Толкова много химия!…, за да
може големите търговски вериги, за да може големите корпорации да съхраняват огромни
количества храни като изземат тяхното производство от дребните производители.

Дребният производител е този, който ще създаде храната на бъдещето, защото тя
ще бъде там, където ще се консумира, защото тя ще бъде откъсната ей сега и защото
в края на краищата българинът има право да оцелее. Французите вече не продават
зеленчуци и растителни храни, и плодове освен южни.

Ако те са набрани от 150 км. нататък, те не приемат нищо. Ние скоро ще стигнем
до тази идея и ще направим производителни сдружения, които трябва да дадат достатъчно
повод за доверие и хората от града, които се абонират за тях да бъдат сигурни,
че това е нещо. А ние ще дадем уредите за измерване, за да може всеки да си измери
в ангстрьоми вибрацията на растението.

 

Повече ли е от 6500 – яде се и вече пък
съответно наклонността на всеки и нужната на всеки – също вече има техника, с
която много точно се измерва. Почвите в Европа са ерозирали. Голяма драма! Когато
аз самият се замислих по този въпрос бях написал в мрежата: „Дайте са излекуваме
нивите и тогава да лекуваме човека!“ България е на първо място в ЕС по внос на
пестициди.

 

Не си продавайте земята, ограждайте я, пазете я. Създавайте малки резервати.
Възможността да си запазим земята е възможността България да стане здравница,
за да произвежда онези растения, които европейците ще дойдат тук да ядат… и не
само те – и от Близкият Изток и от американският континент.

Много са се наточили!
Българските растения (които) се сеят на недокосвани земи, благодарение на нашата
неразвитост до известна степен, ние например работим в резервата на 50 години
недокосвана земя. Така, че има още много такива земи, дайте тях да опазим. Това,
че Добруджа ще се посолява още с отрови, това засега сме слаби да го предотвратим.

Появиха се млади хора, които тръгнаха по селата, влизат в къщите, ровят по старите
сандъци и търсят семена. Браво! Браво на тези хора! Подкрепяме ги колкото можем,
даваме им средства и транспорт. Всяко семенце – трябва да се трепери над него
ако то има някакви качества и се помни, че е станало от него, че е ставало добро
растение, защото тези семена към съответните земи бяха пригодени да растат без
химия.

Те растяха от само себе си! Вие знаете старите селски лози без пръскане,
знаете старите селски зеленчуци без пръскане… най-много да сложиш една отвара
от коприва и си готов. Тези семена трябва да се запазят! Независимо какво става
в ЕС, че ни забранили розови домати и т.н. Ние сме си тук стопаните, Бог ни е
дал тези семена! Забележете, има 2 млечно-кисели бактерии, които не се появяват
никъде другаде по света! Защо са дадени тук?!

Растенията са нашите зелени братя
и който смята, че са хвърлени, само за да ги мачкаме, тъпчем, скубем, сечем, той
дълбоко се лъже и дълбоко наранява своето бъдеще.

 

Това, че избягахме от селата означава, че ние не участваме в създаването на своята
храна. Великата сила на българина е, че той по различни обреди е мил в своята
храна. Направи жетвата и старият жетвар ще вземе брадата, т.е. най-хубавите класове,
за да ги занесе в хамбара и те да създават воля и сина на другите семена, а девойчетата
– всяка ще оплете плетенка.

Тя ще я закачи над камината или в своята стая и когато
любимия й обърне гръб, ще хапне няколко семенца; като й се възпалят белите дробове,
хване настинка – ще хапне няколко семенца. Една малка молитва и няколко семенца
от тази плетенка на девойката от нивата, която заедно с това е била жетварка,
помагачка на своята майка, баща и т.н. , са давали сили, които няма нужда повече
да ядеш.

Изследвали сме енергетиката на човека – една филийка (средна) лимец замества
3-4 филии от нормалния хляб, който е правен от хлебна пшеница.

Внимавайте, защото 70% от Добруджанското семе се изнася за Америка, 20% се изнася
за Израел. Това е статистика! Около 7-8% се изнася за Близкият Изток. Това, което
остава за нашият хляб е фуражната пшеница! Фуражната пшеница има около 14% протеини,
а европейската норма е 28-30% и какво правят нашите мелничари?! Те са задължени,
за да постигнат европейската норма, да прибавят 14-16% синтетичен протеин. 80%
от него е глутен, синтетичен глутен

Това е драма, която в очите на снимки от
ирисова диагностика (във видеото са заснети) може да видим ясно следата на глутените
от хляба и от разбира се някои други отрови (не може да ги отделим) в дебелото
черво. В ирисологията тези следи означават полепналости, които пречат на присъщите
за това място микроорганизми да създават витамини от групата Б. Така започва улцерозният
колит, отива после с полипи и най-накрая завършва с рак.

 

Ние трябва да се върнем
и да милваме нашата храна. Ние трябва да разговаряме с нашата храна. Ние трябва
да бъдем по-умни, отколкото сме сега и да благодарим на зеленият свят, че го има.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Скръбна вест: Почина голямо име в българската журналистика – легендата Ани Нанова
Next: Искате ли да знаете колко дълго ще живеете? Погледнете зъбите си!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.