Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Известна българка закъса на светофар и чу: Овцооо! Тук ли са спира, ма?
  • Новини

Известна българка закъса на светофар и чу: Овцооо! Тук ли са спира, ма?

Иван Димитров Пешев май 20, 2022
bggakkursn.jpeg

Десислава Христозова, известна от предаването „Отблизо с Мира“ по БНТ , както и с книгата си „Тихо! За това не се говори“ е претърпяла инцидент на пътя. Но вместо помощ получава груби подвиквания.

Ето какво сподели тя в своя Фейсбук профил:

„Господата-шофьори-кавалери, за които аз съм просто една овца.

Шофирам си аз в града и колата ми изведнъж изгасва.

По средата на един булевард. Пускам аварийни и опитвам да запаля. Не иска. Изчаквам. Пак паля. Пак не иска. И в този момент чувам пронизителен клаксон зад мен. Вдигам ръце безпомощно – това нали е ясен знак, че съм аварирала?!? Вие как мислите?

Зад мен обаче клаксоните стават два – кой от кой по-устремен в желанието си да продъни ушите ми. А булевардът е широк, място има за танк. След минута упорито бибиткане, господата-шофьори зад мен решават да ме заобиколят. Минавайки покрай мен, те, отново на двуглас, от двете коли крещят:

„Овцоооо!!! Тук ли са спира, ма?“ И, разбира се, педалите на газта се натискат до дъно, та да пилят гуми и да се вдига прах от асфалта.

Мили, господа-шофьори-кавалери, не за първи път ми аварира кола в градска среда и вие, мили господа-шофьори, винаги, винаги, винаги ме подминавате. Никой никога не спря да попита: „Ток, нещо друго, трябва ли ти?“.

Ама, следващият път, ако ме видите с моя мил старичък Опел, с пуснати аварийни светлини, искам да знаете, че със сигурност не съм спряла да си правя селфи за Инстаграм по средата на натоварено кръстовище. Аварирала съм очевидно!

Не ми помагайте. Но не ме й обиждайте, не ми крещете с пяна на устата, не ме стресирайте. Защото утре на някое кръстовище „овцата“ може да е вашата жена или приятелка. Която сигурно вечерта ще наречете „мило“, след като някой през деня й е извикал в лицето „Овцо“!

P.S. Понеже знам, че истинските кавалери сега ще ми звъннат или пишат, да ме питат как съм – добре съм, приятели, колата е на ремонт. Аз ремонтирам мислите си в един столичен трамвай на път за вкъщи.“

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Скандал в НС: Дирят под дърво и камък културния министър! Това, което прави, е шокиращо
Next: Димът бълва като от вулкан! Пряко предаване от депо Надежда в София, огнен кошмар

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.