Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Издирват получателка на писмо пътувало 49 години от Щатите до България
  • Новини

Издирват получателка на писмо пътувало 49 години от Щатите до България

Иван Димитров Пешев май 28, 2023
pismsmdmaskraskrasr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Писмо от Щатите пристигна до българка след като пътува 49 години. това разказа пред бТВ Даниела Николаева. Тя живее от пет години на ул. Баба Илийца в столичния квартал Лагера.

Преди няколко дни тя изненадващо намира в пощенската си кутия писмо, изпратено на 19 февруари 1971 г. от Понтиак – 60-хиляден град в щата Мичиган.

Помните ли адреналинката Ени – една от първите в в „Господари на ефира“? Днес Евгения Радилова е звезда в Щатите

„Видях в пощенската кутия цветен плик и първата ми мисъл беше, че е реклама от типа „Вие бяхте избран за безплатна процедура“.

Да, но не. Видях ръкописния почерк, старото мастило, знака USA. До този момент все още имаше шанс да е някаква реклама, но после погледнах по-отблизо и видях, че клеймото е автентично: Понтиак, 19 февруари 1971 г.

Това
беше много странно. тава разказа пред бТВ тя.

Писмото е за Наталия Димитрова. Бързо помислих какви са имената на съседите ми, а за посигурно огледах табелите на пощенските кутии. Не – нямаше Димитрови. На плика беше изписано улица „Вела Пеева“ – казах си, че е малко вероятно това име да се е запазило.

Тогава защо пликът се озовава при мен? Такава вещ пари.

Тя съдържа лични отношения и
чувства, а аз съм последният човек, който иска да се рови.

Но не можех да оставя писмото върху пощенските кутии. Представях си как някой се рови в него и може би се надсмива на това как са си писали някога хората. Или по-лошо – как го къса или просто изхвърля на боклука. Реших, че ще го прибера и ще го съхранявам, колкото трябва.

Влязох вкъщи и оставих писмото на масата. Измина половин час, в който вършех различни неща. Минавайки няколко пъти покрай писмото, в главата ми започна да се прокрадва мисълта как да намеря човека, до когото е адресирано писмото. Или неговите наследници.

Знаех, че през 1971 г. животът е бил съвсем друг и този, който е писал от САЩ, е бил изгнаник, а близките му в България са били нарочени за ненадеждни, били са следени,
вероятно репресирани“, разказва пред bTV историята на писмото Даниела. Нейното желание е да бъде намерена Наталия Димитрова или нейните наследници, за получат писмото, обикаляло света от близо 50 години.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Дори и най-слабите краставици започват да растат бързо след този тор и дават богата реколта
Next: От Оряхово до Пекин: Любовната история на Марин и как той завладя сърцето на принцеса

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.