Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Има ли мъж до Алекс Сърчаджиева? Тя отговаря: Категорично ДА, ето как се казва
  • Новини

Има ли мъж до Алекс Сърчаджиева? Тя отговаря: Категорично ДА, ето как се казва

Иван Димитров Пешев февруари 20, 2024
sdfvdfkvkbfgbfgb.png

Моноспектакълът, в който Алекс Сърчаджиева разказва по изключително емоционален начин живота си, не оставя никого със сухи очи на финала. Актрисата, която е претърпяла доста удари от живота, сега сподели за някои много лични моменти – за отношенията си с майка си, покойната актриса Пепа Николова, за трудния момент след смъртта на любовта на живота й, Иван Ласкин, както и за собствените си душевни драми.

 

Запитана дали ще събере смелост да напише книга за Пепа Николова, Алекс споделя, че все още не знае дали е готова за това и допълва, че вярва, че нещата се случват в точния момент.

 

Никога не се е вземала твърде насериозно и подчертава, че това е по съвет на майка й.

Вярва, че готините приятели, които я заобикалят, ще я върнат обратно на земята, ако някога „рязко изплиска легена“.

 

Все още не е успяла да превъзмогне мъката по майка си. По този повод споделя, че в един момент животът ти просто рязко се променя и оставаш абсолютно сам, а да си сам е много трудно. Хората, помогнали й да се изправи отново на крака, били приятелите й и Иван Ласкин.

В момента, в който Алекс Сърчаджиева изгубила майка си нямала нито гадже, нито дете. Тоест с нейната смърт изгубила цялото си семейство.

Дванайсет години по-късно, актрисата губи и любимия си – Иван Ласкин. Тогава се облегнала на приятелите си и на дъщеря им София. Спомня си, че когато майка й си отишла от този свят, имала право да се лута в емоциите си, докато когато изгубила любимия си мъж не можела да си позволи подобно нещо, тъй като вече имала дъщеричката си София.

По горещата тема дали има нов мъж в живота й, Алекс Сърчаджиева отговаря категорично: „Да“ и допълва, че се казва „Аскеер“. Посочва, че стои на почетно място в дома й, изслушва я внимателно всеки път и я разбира. При все, че не говори, я кара да се чувства щастлива.

 

Не крие, че често сънува Пепа Николова и Иван Ласкин. Вярва, че след смъртта си човек отива на по-хубаво място и допълва, че за нея адът е тук на земята.

За 13-годишното й съжителство с Иван Ласкин имали и трудни моменти, но любовта им била емоционална.

Напук на някои твърдения, Алекс Сърчаджиева посочва, че дъщеря й София и тя имат перфектни отношения с първородната дъщеря на Иван Ласкин – Люба. Дори я определя като „прекрасно момиче“.

 

След кончината на Иван Ласкин останала без пукнат лев. Но не защото не е работила, а защото тримесечния му престой в болницата струвал страшно много пари. Стигнала до там, че в продължение на месеци с дъщеря й живеели при приятели и се хранили у тях. Нямала пари дори за хляб.

При все, че се е сблъсквала с предателства, винаги е намирала сили да стане и да продължи напред. Опитва се да гледа по-философски на нещата и заявява, че разочарованието и предателството са част от живота. Тя вярва, че в крайна сметка достойните хора винаги остават до приятелите си.

В заключение разкрива, че е благодарна на биологичния си баща Йосиф Сърчаджиев за това, че я има.

Иска да му каже много неща, но не би искала разговорът им да става обществено достояние, пише kliuki.ws.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Грандиозен скандал взриви ефира, Делян Добрев попиля Цветанка Ризова
Next: Изсипете яйцето във врящо мляко и сиренето е готово за 20 минути. Оказва се по-богато от скъпото сирене от магазина

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.