Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Историята на Владо, който намери 140 бона и ги върна-Ето какво точно е направил дядото и снимка на несесера с парите
  • Новини

Историята на Владо, който намери 140 бона и ги върна-Ето какво точно е направил дядото и снимка на несесера с парите

Иван Димитров Пешев юни 14, 2022
vldaistoriqiqr.jpg

37-годишен мъж от София откри и върна 140 000 лева на собствениците им. Крупната сума е принадлежала на възрастно семейство, което цял живот е спестявало, за да може да купи жилище на внуците си.

Историята разказва БНТ!

В един съботен дъждовен ден, подобен на днешния, Владимир Симеонов спира на паркинг пред строителен обект в квартал Бояна.

На земята намира несесер, който първоначално помислил, че е на някой от работниците.

Не можех да повярвам какво има вътре. Виждам парите. Не знам колко са. Първата ми мисъл беше, че те ще стигнат до собственика. Независимо къде са те в момента и колко много се притесняват, казва Владимир.

Несесерът се оказва пълен с евро – общо 70 хиляди. Владимир разказва, че веднага се прибрал вкъщи, но не казал дори на семейството си. Мъжът бил твърдо решен, че ще издири собствениците. Пуснал и статус във Фейсбук групата на квартала.

БНТ: Не се ли подадохте на изкушението да запазите парите? Това са доста пари.

Владимир Симеонов: Не, казвам го с чисто сърце. Дори не ми мина през ума това нещо. Тези пари пристигат при мен не защото съм ги изработил, не защото съм направил нещо за тях. Това не са пари, които трябва да задържа.
Малко след като прибрал парите на сигурно място, Владимир все пак решил да се върне на паркинга. Там забелязал възрастно семейство. На въпроса какво правят тук – жената отговорила, че са загубили целия си живот. Изгубените 70 000 евро се оказали всичките спестявания събирани с години за апартамент на внуците.

Нито за миг Владимир не се усъмнил, че това са хората, които издирва.

Бяха гравирани четири имена. Издълбани в самия несесер. Това бяха четирите имена на техните внуци. Той ми ги цитира без дори да съм му казвал да опише обекта. Жестът, който направи човек в момента, в който му предадох несесера беше следният.

Бръкна, извади една от пачките без да поглежда каква е. Сгъна я й я издърпа. Толкова банкноти колкото издърпа ми ги даде.
Владимир не приел парите. С примера си младият мъж желае да покаже на 7-годишната си дъщеря, че моралът и доброто сърце са по-ценни от парите.

В момента, в който споделих какво съм направил първите думи на дъщеря ми бяха – тате ти си направил добро без аз да участвам в него. Парите не са всичко. Това искам да разберат хората. В днешно време обществото е станало силно обвързано само с парите. Пари, пари, пари … но не всичко е пари обаче.
Аз имам едно обяснение защо се случи това нещо. Защото те са били добри през живота си. Те са правили добро и това нещо им се връща в такъв труден момент. Това е посланието, което искам да кажа на хората. Правете добро без да очаквате нещо. Това ще ви се върне в труден момент, казва Владимир.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Днес Ви питаме: Колко трябва да бъде заплатата на 1 депутат?
Next: Жена влезе да пазарува в столичен супермаркет, но стана свидетел на нещо много жестоко

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.