Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Какво да правим със златото, наследено от починал роднина?
  • Новини

Какво да правим със златото, наследено от починал роднина?

Иван Димитров Пешев март 12, 2024
savsdfvkdskbvfgkbkgfb.png

Семейните ценности не винаги предизвикват спонтанно възхищение и радост. Говорим за различни видове наследени бижута. Преди въпросната вещ може да принадлежала на роднина, който е напуснал този свят завинаги. Струва ли си да носите такива бижута? Какво друго да направите с тях?

 

Нашата читателка Надежда сподели интересна мисъл в един от коментарите.

„Любимата ми баба почина преди 10 години и от нея останаха някои напълно неразбираеми за мен подаръци. Не ме питайте за подробности, но сред тях бяха златни коронки. Нямах представа какво да правя с тях, въпреки че имаше прилично количество такива заместители на зъбите. Дълго време просто се страхувах да ги докосна.”

„Ситуацията беше разрешена от среща с невероятен бижутер. Препоръча ми го приятел, защото внучката ми случайно скъса любимата си верижка и бижуто трябваше да се поправи. Дълго време се смущавах, но все пак реших да попитам майстора дали би се заел да преработи „аналогия на зъбите“ на починал човек. На тези думи бижутерът се усмихна добродушно и каза, че ще направи нещо друго за мен с голямо удоволствие „.

Всъщност езотериците не забраняват да се носят бижута на починали роднини. Може би има само един нюанс в тази ситуация. Би било хубаво да носите истинските скъпоценности ​​на онези хора, с които сте развили топли и приятелски отношения през живота им. Ако починалият не подкрепял особено този, който е взел златото, то наследникът може да се почувства доста неспокоен, носейки бижуто.

 

Бижутата могат да се носят като вид талисман. Това също е позволено. Но в същото време не се препоръчва да превръщате такова нещо в култово съкровище, амулет, специален знак, придавайки му специално значение и сила. Такъв момент може да противоречи на религиозните канони.

Ако златото не представлява някакъв специален спомен за човека, който го е получил, тогава можете да го продадете или преработите в някакво друго бижу. Някои бижутерийни магазини предлагат замяна на златото на купувача за бижута от асортимента си. Разбира се, в такава ситуация може да се наложи парична такса от страна на клиента.

 

Интересни идеи

Много хора споделят, че не могат да се разделят с ценностите на починалите си роднини, но и не биха ги носили за нищо на света. Те ги пазят прилежно скрити в дома си „за всеки случай“ – все пак стойността им никак не е за пренебрегване и биха били от полза, ако изпитаме спешна нужда от пари.

Другият вариант е просто да ги завещаем на свой ред на своите деца – както се казва, златото не губи цената си.

 

И така – какво всъщност да правим с бижутата на предците си?

Не бързайте да се сбогувате с бижутата, които сте получили от любимите си хора. Може би част от тях имат особена стойност. По-добре е да се свържете с бижутер за професионален съвет. Би било много разочароващо да не забележим някоя скъпа вещ сред боклуците. Затова отделете време и вземете решение на „свежа глава“.

А вие как постъпвате с подобни подаръци на съдбата? Продавате ли ценностите на починалия или го оставяте за спомен? Какво решение ще вземете в тази ситуация? Споделете вашите мисли в коментарите.

Continue Reading

Previous: Ще вали чак до този ден от седмицата, обяви професор Рачев по БТВ
Next: Изхвърлете пинсетите! Само едно нанасяне и омразният хайдушки мустак се изпарява

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.