Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Крадци нападат мъж в гаража му, никой от тях не очаква появата на домашните кучета
  • Новини

Крадци нападат мъж в гаража му, никой от тях не очаква появата на домашните кучета

Иван Димитров Пешев март 1, 2023
gasrasrjasdaskdoasdo.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Запознайте се с Елабел и Калинка – двойка домашни любимци, за които животът не винаги е бил толкова лек. По-рано в своя живот двете кучета са били отхвърлени и нежелани. Това било така, докато не били осиновени от новия им собственик Робърт Макгоуън. Той харесал животните от пръв поглед и видял красотата и добротата в очите им.

„Те са много мили, послушни и плахи“, каза Макгоуън пред The ​​Dodo. — Изобщо не са агресивни.

Всеки ден кучетата се отблагодаряват на мъжът с приятелството си, с което даряват, но когато Робърт се нуждаел най-много от помощта им, те направили много повече от това.

Една обикновена вечер след работа, Макгоуън стоял в гаража си, като гаражната врата била все още вдигната, когато се случило нещо тревожно. Без предупреждение четирима непознати се промъкнали вътре и го нападнали.

„Първият ме удари право в окото“, каза Макгоуън. — Бях съборен от стола и зашеметен.

След това нападателите поискали от Макгоуън да предаде ключовете на автомобила си. Наранен и замаян, той отговорил, че ключовете са вътре в дома.

Без да знаят крадците обаче, там било и подкреплението на Макгоуън – двойката питбули, които били готови да умрат за своя стопанин.

Когато един от нападателите отворил вратата на дома, Елабел и Калинка вече били чули, че нещо се случва и чакали на вратата непознатите, за да ги посрещнат подобаващо.

„Те ги подгониха“, каза Макгоуън. „Моите момичета изтичаха в гаража и застанаха над мен. Те стояха там и лаеха зверски, давайки да се разбере, че никой повече няма да ме докосне. Четиримата души избягаха, след като Елабел захапа за крака единият от тях“

Елабел и Калинка били героите на вечерта, като Макгоуън бил с насинено око, но благодарение на кучетата се разминал единствено с уплаха и нищо не било откраднато. Междувременно Елабел и Калинка били богато възнаградени за своя героизъм.

„Получиха допълнително играчки и лакомства, обичам ги безрайно“, казва Макгоуън.

Въпреки че Макгоуън отдавна знаел, че дълбоката му любов и грижи към Елабел и Калинка се връща десетократно, той се надява инцидентът да вдъхнови и други да отворят домовете си за бездомни кучета в нужда. В крайна сметка приютите са пълни с други кученца, които без съмнение биха направили същото за стопаните си.

“Те са спасители. Нежелани кучета. Те спасиха живота ми”, написа той. „Моля, помислете за осиновяване на куче от приют. Те може да спасят, живота ви.“

Споделете тази прекрасна история с вашите приятели!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Молим, дайте шанс на нашето Слънчице, на нашата кукличка да живее!
Next: Какво означава появата на миризливка в дома и защо в никакъв случай не трябва да я убивате

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.