Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Къщата с ягодите – бижуто в сърцето на София, което пустее и чака тъжната си съдба
  • Новини

Къщата с ягодите – бижуто в сърцето на София, което пустее и чака тъжната си съдба

Иван Димитров Пешев март 20, 2023
qggaisuasdkasdoas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Днес ще ви запознаем с “Къщата с ягодите”, сградата е построена в края на двадесетте години на двадесети век за банкера Димитър Иванов и неговата съпруга Надежда Станкович. Проектирана е от завършилият във Виена и Карлсруе български архитект Георги Кунев.

Във вътрешната част акцентът пада върху камината от червен мрамор, намираща се в приемния салон. Има и подиум за музиканти, както и кристални стъкла по вътрешните врати. Няколко спални, красиви тераси, голям кабинет и стаи за прислугата. Нищо от мебелировката не е запазено, но се знае, че софиянци от висшето общество по това време, предпочитат мебели от Централна и Западна Европа.

 

Екстериорът представлява голям преден двор към улицата, отделен от тротоара с прекрасна ограда от ковано желязо. Тройно стълбище към самия вход на къщата, но винаги много голямо впечатление правят специалните портали за карети и файтони от двете страни на двора. Дори и днес си представям как файтон с членовете на поканеното семейство влиза в двора на къщата през единия портал, кочияшът с конете и файтона остават в отреденото пространство зад къщата, пригодено специално за това, докато изчакват приемът да свърши и пак да излезе от двора, но през другия портал.

 

Семейството на банкера Иванов е живяло щастливо в къщата, поне до 1944г. След войната имотът е национализиран и първоначално в него се помещава румънското посолство. По-късно през годините къщата е търговско представителство на СССР в България, както и седалище на администрацията на различни комунистически структури с неясно предназначение.

 

През 90-та година къщата е реституирана и върната на наследник на първия собственик-банкерът Димитър Иванов. От 2004г. имотът е собственост на директора на Лукойл-Валентин Златев, който засега не е показал, че има някакво отношение към този паметник на културата. Красивата някога къща се руши от десетилетия и сега навява доста тъжни мисли.

 

Засега изглежда, че собственикът ще събори къщата и ще построи наново абсолютно същата сграда. Имаше информация, че ще запази камината и комина, което ни навежда на мисълта, че ще запази поне фасадата. Но тя ще бъде съборена поради повишения риск от сериозни щети на къщата, причинени от евентуална силна сеизмична активност.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Отидoх пpи cъceдкaтa дa пиeм кaфe тaзи cутpин, лeлe кaквa зaкуcкa cпpeтнa нa тигaнa зa нямa 15 минути, cкpи ми шaпкaтa нaпpaвo
Next: Чуждите ръце ще донесат беда! – ето защо никога не трябва да миете чиниите, когато сте на гости

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.