Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Лекарите в недоумение, заради жена, която през деня е инвалид, а нощно време се движи нормално
  • Новини

Лекарите в недоумение, заради жена, която през деня е инвалид, а нощно време се движи нормално

Иван Димитров Пешев август 13, 2022
nedodumenie.jpg

Необичайно и непознато за медицинската наука заболяване разболяло 38-годишната Филипина Цонева от Велико Търново. Жената обиколила десетки лекари и специалисти, които оставали озадачени от състоянието й и не могли да кажат категорична диагноза.

Странният случай според тях е медицински феномен, пише „Борба“.

Филипина не може да ходи през деня и единственият й шанс за придвижване е инвалидната количка.

Заради болестта 38-годишната жена изцяло е преобърнала режима си на живот – в 02:00 часа се къпе, готви, върши домакинска работа и всякакви други дейности, но когато се покаже слънцето – краката й отново отказват и става инвалид.

Филипина има три висши образования – по история и география, туризъм и право. Работила като учителка, но голямото й желание било да стане разследващ полицай. По стечение на обстоятелствата кандидатствала за военослужеща в химическото поделение в Горна Оряховица и в края на 2008 година била назначена. Кошмарът започнал в началото на 2017 година. Първоначално усещала, че нещо странно се случва с левия й крак. „Чувствах, че все едно кракът ми изпада в безтегловност, когато ходя известно време.

След кратка почивна всичко се нормализираше. Не можех да оставя нещата така и отидох на преглед във Военно медицинска академия в София. Първоначално ми направиха ядрено магнитен резонанс на кръста, за да изключват възможността за дискова херния. Изследването потвърди, че няма проблем в тази област, а след това преминах скенер на главата, при който медиците забелязаха лезии“, обясни търновката.

Професорът, който се заел със случая й, заключил, че става дума за множествена склероза. Тя обаче имала съмнения за диагнозата, тъй като нямала присъщите за болестта симптоми – проблем с очите, загуба на ориентация, световъртежи и слабост в ръцете. Въпреки това се доверила на екипа и останала за хоспитализация. „Започнаха да ми вливат кортикостероиди и да ми прилагат урбазон, слагаха ми системи в продължение на 5 дни, което ми оказа негативно въздействие. Аз спрях да ходя, докато останалите пациенти с тази диагноза се подобряваха при такова лечение.

Отидох в болницата сама на крака, без да ме придружава никой, а с всеки изминал ден се влошавах и нещата се усложняваха. Накрая на престоя ми спрях да ходя нормално, но най-любопитното е че нощем се движех свободно. Медицинските сестри и лекарите бяха шокирани от състоянието ми. Не бяха виждали подобно нещо“, разказа Филипина.

На 25 юни я изписали с уговорката да се върне на 20 август, за поддържаща терапия. В този един месец Филипина се придвижвала сама, макар да има затруднения, но шофирала и дори ходела без чужда помощ. Посетила няколко пъти минералния басейн в Полски Тръмбеш и това й повлияло положително, защото започнала да изкачва по-лесно стъпала пред жилищния й блок. Когато се върнала в болницата и приложили отново кортикостероиди и това категорично влошило състоянието й. От тогава загубила възможността денем да използва краката си. След това започнала да ходи на различни лекари и да се подлага на всевъзможни изследвания – кръвни, генетични, хормонални., но никой медик не можел да кажа какво й има.

Ходила на иглотерапия, посещавала барокамера, подложила се на репетитивна транскраниална магнитна стимулация – нищо не дало резултат. Потърсила помощ и от лекар в Турция, който също вдигнал ръце. 38-годишната жена предполага, че странното заболяване се е отключило след поставени й ваксини за хепатит В и човешки папилома вирус. „Мисля, че тези ваксини може да са предизвикали болестта. Поставиха ми ги през 2013 година и вероятно бавно са започнали да действат отрицателно и да ме унищожават. Същото предположи и известния доц. д-р Димитър Чакъров в София. Той беше озадачен след като му споделих симптомите и каза, че макар да е на 80 години – подобно заболяване не е срещал“, заяви Филипина.

Дългогодишният специалист й предписал имуноглуболини, които трябва да й се вливат всеки месец. Те струват по 700 лв. Тяхната цена е непосилна за жената и има нужда от финансова подкрепа, за да си ги позволи, защото не се полагат по здравна каса. Който има възможност да дари сума за лечението й, може да го направи на:

Дарителска сметка:

Банка ДСК-клон В.Търново

IBAN BG64STSA93000025092256 BIC STSABGSF

Филипина Цонева Цонева

38-годишната споделя, че с нетърпение очаква да стане 2:00 часа нощем, за да ходи нормално и да извършва всички обичайни дейности за здравите хора. Споделя, че много й липсва трудовата ангажираност, но за щастие, има предложение за работа като онлайн сътрудник във фирма. Работодателят, който й предложил офертата, спечелил европроект даващ му право да назначи човек със 100-процентова инвалидност, имащ право да изпълнява задълженията си от вкъщи.

Дали ще бъде назначена обаче зависи от новото решение на ТЕЛК, което ще излезе в края на седмицата. В него под влияние ще се вземе становището на комисията дали е работоспособна, въпреки заболяването си.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Кървав ужас с черен Мерцедес на софийския булевард на смъртта Черни връх
Next: Говори бащата на убития пръв български милиардер

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.