Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Малцина са чували за този феномен в Родопите, а всеки трябва да го види с очите си
  • Новини

Малцина са чували за този феномен в Родопите, а всеки трябва да го види с очите си

Иван Димитров Пешев ноември 15, 2023
dfhfgkhkfghktrkhtrhfg.png

Чудните мостове, са скален феномен, разположен е в карстовата долина на река Еркюприя в Западните Родопи на 1450 m надморска височина, в подножието на връх Голям Персенк.

Феноменът се намира по пътя от шосето Асеновград-Смолян, на 39 км от Асеновград, както и на 70 км от Пловдив и 220 км от София.

Големият мост е дълъг почти 100м, а на места достига 15м ширина. Състои се от три арки, като най-голямата достига до 45м височина. На 200м по течението на реката ще видите и малкия мост.

Той е дълъг около 60м, а височината му достига 50м. Неговата арка се извисява на 30м в небесата. След него идва ред и на съвсем малкия трети мост, който представлява понорна пещера (т.нар. губилище). Водите на река Еркюприя се губят в нея и се появят отново на повърхността след 3км.

Знаете ли къде е Мраморното езеро? Водата в него е дъждовна

Мостовете са се образували вследствие ерозионната дейност на пълноводна в миналото река, която е преобразувала пукнатините в мраморите в дълбока водна пещера, чийто таван с течение на времето изтънява на места и се срутва. Предполага се, че отломките от срутването са били отнесени впоследствие от водите на реката. В резултат на това са останали двата известни мраморни моста.

Легенда разказва за създаването на Чудните мостове. Преди много години в землището на село Забърдо имало много пастири.

Едно време в землището на село Забърдо имало много пастири. Един ден, за тяхна зла участ, ненадейно се появил змей, който започнал да изяжда стадата им, ден след ден. В продължение на дълги години пастирите не можели да се оттърват от змея, а той продължавал да избива стадата им.

Един ден обаче на тях им хрумнало как да надхирят змея. Натоварили едно клето магаре с прахан (дървесна гъба, която служи за запалване на огън ) и го запалили, като го изпратили към змея.

Змеят без да се замисли глътнал запаленото магаре, като се усетил змеят, обезумял. Хукнал да бяха и се чудил как да се спаси, накрая намерил една дупка в земята и се опитал да влезе. Тялото му отворило пролука, но така змеят се заклещим там и загинал. След години костите на змея изгнили, но огромните скални мостове останали завинаги.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 3 подправки, които само хитрите домакини слагат в киселото зеле
Next: Спецоперация разтърси голям столичен квартал! Само вижте какво намериха…

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.