Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мистериозна пещера с вход на дворец изникна от нищото край български град
  • Новини

Мистериозна пещера с вход на дворец изникна от нищото край български град

Иван Димитров Пешев юни 15, 2023
peshotoastisrkrkrksrss.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Мистериозна пещера с мраморни колони и орнаменти на входа излезе след почистване на един от входовете на Aрбанаси. Появи се и мълва, че тук са копали иманяри, съобщава „Борба“.

Според запознати тя се е появила само преди няколко дни, но веднага е станала обект на масови коментари. Видима е вляво от пътя между Велико Търново и Горна Оряховица, до първия вход за Арбанаси и подстъпите към Гарга баир.

Пещерата е дълбока десетина метра и оформена с каменни сводове и колони. Точно на мраморния й вход е поставен и надпис: „Направена от Иван Моруци 1882 г.“. Тъй като се вижда от пътя, мнозина спират, за да я снимат.

 

„Често ме питат дали някой не е намерил злато. Пещерата не се забелязваше заради храсталаците, но сега от Пътното са ги изчистили.

В далечното минало тук е била базата на каменоделците – италианци, които са правили Паметника на обесените във Велико Търново и Стамболовия мост.

На това място са обработвали камъните и явно са се забавлявали и изградили тогава пещерата. Сигурно са я направили с непотребни материали, но е интересна атракция“, разказа кметът на Арбанаси Тошо Кръстев.

Паметникът на въстаниците от Априлското въстание през 1876 г. във В. Търново е построен през 1883 г. по проект на италианския архитект Джовани Мусути, който е проектант и на Стамболовия мост. Паметникът е изработен от бял арбанашки камък, складиран и обработван до входа на пещерата в подножието на Арбанаси.

Появата на пещерата стана повод с нова сила да се разпалят иманярските страсти. Златотърсачи отново периодично обхождат местности в селото, като издълбаните дупки до двете вековни чешми, кръстени „Голямото лако” и „Малкото лако”, които се намират в близост, са над десет.

С лопати и метални шипове иманярите стигнали на дълбочина до метър и половина под земята. Набези има почти всеки месец, групи от хора с лопати и фенерчета покрай чешмите са честа гледка, разказват местните.

 

Търсенето на злато се възродило наскоро, след като в иманярските среди се заговорило как столичани намерили златна монета от турско време. Мълвата, че под арбанашките чешми може да има цели сандъци с жълтици от благородния метал, бързо се разнесла сред търсачите на ценности.

В Арбанаси смятат, че неканените гости търсят турско злато, известно като съкровището на Рустем Паша. В научните среди обаче са скептични към вероятността разкопаните местности да крият подобно съкровище.

 

„Двете чешми са строени през XIX век. Край тях отдавна се копае – още от 90-те години на миналия век има иманярски набези.

осега не се е случвало някой да е намирал злато”, обясняват археолози от Регионалния исторически музей във Велико Търново. Районът, където златотърсачите търсят злато, дори не е сред археологическите обекти. За последно разкопки там са правени през 70-те години на XX век.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Легендарен завод отива в историята и от него няма да остане нищо
Next: Това е мястото в Родопите, което крие много мистериозни тайни

Последни публикации

  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.