Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Младо семейство бе на море в Ахелой и отсече: Ето защо не ходим да си трошим парите в Гърция или Турция
  • Новини

Младо семейство бе на море в Ахелой и отсече: Ето защо не ходим да си трошим парите в Гърция или Турция

Иван Димитров Пешев юли 21, 2022
madladoasmeme.jpg

От 20 години Николай Милушев и Хубена Георгиева предпочитат да летуват на палатки сред спокойствието на родния балкан. Тази година обаче са избрали да прекарат почивката си край морето.

При това на каравана на къмпинг край Ахелой. Двамата са от Пловдив и отбелязват, че това, което най-много ги привлича в този начин на прекарване на почивката е свободата и по-близкия досег до природата, разказва БНР.

„Не си затворен както през другото време на годината в апартамент или къща. Доста по-евтино е, защото тази храна, която ние си консумираме е същата, която си ядем и вкъщи“, поясни Хубена.

Те посочиха, че в момента по Черноморието е по-скъпо, а по този начин човек не е длъжен да излиза по заведения всеки ден.

Предимството на къмпинга е, че на близо са плажът и морето. Спокойствието и липсата на много туристи там също се оказват плюс.

А защо почивка в България, а не в чужбина? Хубена Георгиева посочи, че като българи трябва да подкрепяме родния туризъм.

„В крайна сметка ние подпомагаме пак наши сънародници. Не да си харчим парите в Гърция, Турция или където и да е другаде. Въздухът е хубав, чист по морето. Морето ни е хубаво, не е толкова солено, колкото е в Гърция и Турция“, посочи жената.

„Плажът ни е хубав, няма камъни. По принцип ходихме на Емона, на къмпинг в Слънчев бряг. От 20-25 години, само че тогава ходихме с палатки. На балкан сме си всяка година“, допълни Николай Милушев.

От планините в България, любима за двамата се оказва Родопите.

„Заради въздуха, разликата в температурата. Ние сме от Пловдив и при нас лятото е около 37 -38 градуса и не може да се диша. Там е 10-12 градуса разликата. Наспиваш се, отпочиваш си. На Широка поляна предпочитаме, защото е 1500 м. – 1600 м. височина. Има язовир, борове навсякъде“, обясниха двамата.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Хора бягат приклекнали! Стрелба в центъра на голям български град
Next: И Дионисий го заклейми: Ако знаех, че ще се появи бездарникът Петков, никога нямаше да изляза на протест

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.